Да, — ще възразят веднага — но не е възможна война без жертви, целта на тази война е да предотврати една хуманитарна катастрофа, вие клеймите НАТО-вската авиация, а мълчите за насилията над албанците, за етническото прочистване в Косово; вашият пацифизъм е добре дошъл за Милошевич и комунистите... И на всички възможни равнища започват остри спорове  със сипещи се закани и заплахи, започват разисквания, правят се анализи, оценки, прогнози — тайни и явни, правителствени, военни, политически, журналистически; делови и външно ефектни, помпозно интелектуални, емоционално приповдигнати, наивни и груби (ще се натъкнем ли на искрени и честни?); във всичко това са вплетени правителства, експерти, военни, явни и тайни елитни общества, лобита и ложи, партии и движения, религиозни общности, журналисти, отделни хора; рупор естествено са средствата за масово осведомяване, които заливат света със своя информационно-дезинформационен потоп.

Като изключим чисто човешкото неприемане на войната, което е толкова естествено и разбираемо, откъде е това мъчително усещане за краен недостиг на нравственост, на истинска, а не декларирана човечност и духовност в  тия “морално”  стилизирани политически изказвания и оценки за войната, огласявани  от силните на този свят?

Една от причините е несъмнено фалшът, лъжата — както на комунистическата пропаганда на официален Белград, така и на двойния стандарт, прилаган от Запада в моралната обосновка на тази война. Излиза, че за етническата криза в Югославия са виновни са ЕДИНСТВЕНО сърбите. Във всички случаи те са “лошите” , а хърватите, босненските мюсюлмани, албанците са “добрите” . И “доброто”  НАТО се притичва на помощ на “добрите”  албанци, преследвани от “лошите”  сърби. Мощни медийни компании тръбят по целия свят за сръбските жестокости в Хърватска, Босна, Косово. Естествено е “лошите”  сърби да вършат жестокости. Другите са “добри” , те не вършат жестокости, а и да ги вършат, не е време да се говори за тях, защото ще се развали приказката за “добрите и “лошите” . И още за двойния стандарт: когато сърбите обстрелваха Дубровник, надигна се буря от протести срещу варварското посегателство над този уникален град, съхранил толкова творения на европейската цивилизация. А кой протестира за разрушените сръбски православни светини, също паметници на средновековната европейска култура? Мълчание — защо да се усложнява излишно приказката за “добрите”  и “лошите” . Кой протестира срещу отвратителния цинизъм — да се сипе от небето смърт в навечерието на най-великия православен празник Възкресение Христово; и в дните на Страстната седмица, проникнати с християнско смирение, покаяние и любов, да летят към земята ракети-убийци, с изписани кощунствени поздрави “Щастливо Възкресение!” ? Примерите в това отношение са много. И въпреки всички усилия да бъдат омаловажени, те изтъняват до прозрачност “моралния”  параван, с който могъщите тайни и явни носители на “новия световен ред”  прикриват безмилостните си интереси. А тези интереси властно повеляват: под маската на изцяло разкрепостената човешка личност и под лозунга на общочовешките ценности да се съхранят само фасадно, а в дълбочина да се подронят, обезличат и разрушат религиозно-нравствените устои, самобитността, неприкосновената ценност както на отделната личност, така и на цялата нация. А тъй като Православието решително се противопоставя на това, то трябва да бъде изопачено или просто унищожено.Този дълбинен аморализъм изтича от черните недра на богоборството = антибогочовечност = античовечност, което все по-нагло заквасва постхристиянската западна цивилизация, кичи се с традиционните европейски ценности, като постепенно натравя, разгражда, унищожава и последните съхранени в тях отломъци от християнска духовност. Морал, вяра, духовност, човечност – нима те ще бъдат така безцеремонно кроени и налагани според интересите на силните на този свят?

Именно в дълбоките си морални и духовни измерения войната на НАТО срещу Югославия е удар, пряко насочен срещу Православието. Да, именно срещу Православието. Защото православна Сърбия, това не е Милошевич, както не Ленин и Сталин бяха православна Русия и не Хитлер бе католическо-протестантска Германия.

Православието не е политическото “православие”  на Милошевци и Зюгановци, от което съвременните комунисти се опитват да направят свое идеологическо оръжие. Какво морално право имат да говорят за славянска и православна солидарност хора, чиито идейни предци проливаха реки от православна кръв и безумно рушаха националното съзнание на своите народи? Днес техните наследици, без да са вярващи, без изобщо да познават православната вяра, отвреме-навреме стоят протоколно в православни храмове със запалена свещ в ръка и се обявяват за защитници на православното и националното съзнание с надежда да извлекат политически изгоди от Православието и Православната Църква.

Православието е майка, а не слугиня на националното съзнание, не е “митичната идеология на славянската солидарност и балканския национализъм”. Православието е съкровен живот с Христа и в Христа, туптящ в хиляди сърца на православни българи, грузинци, сърби, румънци, гърци, руси... Тъкмо това Православие е най-чистият извор на славянска и на православна солидарност. Но трагично е, че не тези православни дават днес облика на своите народи, трагично е, че в мнозинството си тези народи са се откъснали от своя духовен корен, скучно им е в обетованата земя, прехласнато мечтаят за пълните с месо котли в Египет (срв. Изх. 16:3)... Но какво да кажем, когато идеолози на изопачено “православие”  днес са дори множество епископи, духовни водачи на поместни Православни църкви?

Как да се обърнем в тия горестни дни на война и изпитания към православните сърби ние, православните българи, как да се обърнем към единоверния и единокръвен нам народ, с който ни свързват вяра и род и от който ни делят толкова наслоени с времето вражди?

Нашият зов е към православна Сърбия, към Сърбия, която вярва, кае се и се моли в своите храмове.

Ние знаем колко горчивина има в нашите отношения и не крием това. Ние знаем, че трудно можем да сближим Симеонова България и Душанова Сърбия, но не е трудно да сближим и Светосавина Сърбия и Светоклиментова България. Една е нашата майка-кърмителка — Светата Православна Църква. Сръбските светци са и български светци, българските светци са и сръбски светци.

Нашият глас е глас на подкрепа за православна Сърбия, за Сърбия, у която Православието възгрява решимост да защищава докрай своите светини, но и възпира от всяко посегателство върху живота и честта на инородно и иноверно население.

Нашият глас е глас на подкрепа за православна Сърбия, за Сърбия, която духовно противостои на комунистическия режим, за Сърбия, на която е чужда изопачената “православна”  идеология на шовинизма, за Сърбия, която е духовна наследница на светител Николай Велимирович, отправил пълни с топлота и любов слова към българите, и на незабравимия преподобен отец архимандрит Юстин Попович.

Бог да закриля православните светини и живота на всички, населяващи земите на съседна Югославия.