Вестник «Източно време»

Дописки

[ОТКЪС]

София, 9 октомврий 1875 Научих се, че тука ставала някаква мазбата, чрез която местната власт изявявала, че тукашното население било свободно от всяки злоупотребления на заптиета, черкези и пр. Но колко е истинна тази мазбата [изложение], не зная, само зная, както се научих от един приятел, че злоупотребленията именно на заптиетата са твърде голями и състоянието на селяните от тия злоупотребления е горко за оплакване. Приятеля ми ме увери, че такива злоупотребления още ставали, които са даже за неверувание, като напр. някои заптиета си позволили дотам, за да мъчат селените с нажежена в огъня посипалка [ръжен] за пари и с много други нечуени и невидени мъки, с които не искам тука да запразднявам листа ви. Аз верувам за истинни думите на приятеля ми, защото сам бях очевидец и свидетел на едно злоупотребление, станало от двоица заптиета в село Църква. Той ми разказва следующето на 5-й того аз се намерих в казаното село по работата си, което е на югозапад от София и 5 часа разстояние. Като слезнах в хана почнахме да приказваме с ханджията и с няколко селяни, които, като попитах как са поминувате, живо здраво ли сте, отговориха ми: „По добре да не сме живи и да не сме се родили. От три дена насам заптиета ни мъчат за пари, по 3 денонощия ни държаха затворени в свински кочини гладни, пак ние мъжете как и да е — продължават със сълзи на очи, — ами защо затварят и жените с дечица по на 3—4 недели, караха ни да се качваме на курниците, които са покрити с тръне, за да ги газим с боси крака, бият ни немилостиво, а пък лютата зима и тази годишната градушка ни направиха големи загуби, та няма да си платиме навреме царското давание“. Когато речените така горко се оплакваха, внезапно влезе при нас едно уплашено дете с плач и вика „Тате, турчина, турчина“, с пресекнат глас и повече не можеше да разправи, но работата се узна каква е. На същия час, като са чуха отвън отчаяни женски гласове от плач и лелецания, аз изскочих да вида що има, но що да видя — Едно жалостно зрелище и как да ви го разкажа? Гледам жени — стари, млади, наловили са да играят хоро, но Боже мой, рекох си, какво е това чудо, аче защо плачат и пискат тия жени, тогава на часа съгледах на другата страна двоица заптиета и няколко поляци [бекчии] наредени, чинят сеир и която от жените запре да играе, замерят с камъне и пр. Тия са, рекох, тий са ги накарали да играят. Забележете, че мястото беше само с тръне обрасло, което нарочно бяха избрали и ги накарали по него боси да играят и да вършат трънето. Зрелището беше сърцераздирающе, жените пищяха от болезън, набодени от трънете, и от камъните, които изобилно са сипеха по главите и по краката им от страна на мъчителите.

[Бр. 36, 18 октомври 1875]

ДОПИСКИ НА „ИЗТОЧНО ВРЕМЕ“

[ОТКЪСИ]

ОТ СЕЛАТА НА СЛИВНЕНСКОТО ОКРЪЖИЕ, 11 октомврий — На 9-й того стана едно приключение в селото Дермендере, близо до Сливен. Реченото село е населено с турци и българи. Турците, събрани от околните села, нагласявали се да нападнат на реченото село. Българите, които усетили работата, че не клони на добре, прибрали жените и децата си в черковата, която имат. Турците, като усетили, че българите се скрили в черковата и като не можали да влезат в нея, то те я заобиколили, мъчили са да я отворят с лостове, с ножове, бъхтали селския чорбаджия, който за зла чест бил останал вън и не можал да свари сиромаха да влезе в черковата. Тий го били пред черковната врата, за да го съжалят вътрешните, та да отворят. Но тие добре сторили — зарад едного щели да минат под нож сичките.
      Друго едно нападение станало и в селото Елхово от турци против българи и в много други села върлуват, бият и убиват.
      В Ямбол на един от първите българи турците хвърлили един кондак връз къщата му, за да я запалят. Същото станало и на други къщя.
      Убийствата, които стават в околността, не мога ви ги описа, то е маловажно при по-големите приключения [Х] ерцеговина и Сърбия това направи на нас, българите, да ни трепят като кучета и да сме подозрени на нашите съседи, от дето и да върви — българина се крив, той и да мирува, пак е крив, и да не мирува — се същото е за него. На туй време той от едно пиле по лесно се коли, ама той вика до бога, че е прав, но кой слуша? За него правдата е липцала от света. Издадените заповеди от великия везир не достигат до тука, ако са за данък — тий телеграфически ни намират в селата, но за друго — не могат, тий окъсняват из градищата Ако не се даде край на тия злоупотребления, за които винаги сме се оплакували на мютесарифина, на валията, и като не се слушат везирските заповеди, то най-после не знаем кому да прибегнем, за да искаме покровителство. Защото много е опасно за нас — българите; колкото българи са паднали от убийство, не вярваме в битката на [Х] ерцеговина да са паднали толкова хора. По селата никой няма свобода да си гледа работата. На секиго в къщата нападали (са) турци, гости без време, хранят ги селяните — българи без пари, без нищо, а турците — обръжени от крака до глава, правят си щението. Миналата неделя 4—5 души селяни, като си отхождат на село, превърват ги пет-шест души турци да им искат парите, които зели селяните от жито, което продали в града... Кое село не е окрадено? Кой българин е, дето не му са потрошени костите от бой? Кой българин от селяните е ступан на имота си? Той за осъмнуването си даже не вярва, че ще да е честит да види съседите си утре...

[Бр. 36, 18 октомври 1875]

Съдържание