СТИХОТВОРЕНИЯ ЗА ДЕЦА


АЗ ИМАМ ДВЕ РЪЧИЧКИ

Аз имам две ръчички,
две мънички сестрички,
една във друга знаят
сами да си играят.

Аз имам две краченца
две палави момченца,
едно след друго тичкат
и много се обичкат.

Аз имам две очички
небесни две звездички
примигват, нежно греят,
ту плачат, ту се смеят.

Аз имам две ушенца
две мънички мишленца
на глухи се преструват,
но всичко, всичко чуват.

В средата на лицето
е вирнато нослето,
по мириса познава,
какво ще го гощават.

Устата ми обича
да бъбри и да срича
две думи нежно, сладко —
да казва: Мамо! Татко!

СЪН ЗА ПРОЛЕТТА

Под снега зелената елхичка
Спи, увита в своя бял кожух.
В лед скована, малката рекичка
песен не разнася в дола глух.
Вред мълчание обгръща всичко
сякаш под властта на тайнствен дух!

Спи елхичката и сън сънува —
пролет е, и топло слънце грей.
Минзухар цъфти, и звън се чува.
Агънце около нея блей.
Птичка пъстра в клонките лудува —
хвръкне, кацне, спре се и запей!

Ех, ти пролет, блян скъп на сърцата!
С твоя сън и мракът на нощта,
и на дните тежки теглилата,
и на злото беднадеждността —
всичко се понася, че душата
с вяра чака тебе, пролетта!

МОЙ ПЛАНИНСКИ СВИДЕН КЪТ

Духна вече топъл юг.
Снеговете се топят.
Аз съм пак при тебе тук,
мой планински свиден кът!

Светят утринни пожари!
Никне първата трева.
Къпят се брезите стари
във небесна синева.

Още дремят бук и бор
по замръзналия скат.
Но в спокойния простор
вече ей мухи летят.

Виж, тук цъфнало кокиче!
А онуй какво е там?
Из тревичката наднича
минзухар едвам — едвам.

Татък хе, между скали
скача весело поток.
Любопитните ели
гледат буйния му скок.

Първа птичка пей в гората.
Горе в сняг върхът блести.
А над него в небесата
Пролетта лети, лети!…

КНИГАТА

Аз помня, че като дете прелиствах
на стара книга страниците жълти.
С любов броях повехналите листи
И всякоя картинка жадно гълтах.

Как чудех се на малките чертици,
кои я пъстреха от край до край!
Ала на тези тайнствени редици
не можех смисъла да разгадая.

И питах ли понявга стари хора:
“Какви са, дядо, тез чертици там?” —
те неизменно ще ми отговорят:
“Аз сляп съм, чедо, да чета не знам.”

Но даде Бог, и почнах сам да сричам.
Развидели се хаосът мъглив.
И чудо стана! Взе да ме увлича
мен книгата като приятел жив.

Как страниците станаха бъбриви!
Те пееха, и аз гласа им чух.
И всяка книга взе да ми разкрива
на своя автор творческия дух…

Днес вече в друга книга се зачитам —
в поемата на дивната природа
и толкоз много стихове прочитам
гората, в бурята и в небосвода!

Тук всеки цвят, тук всякоя мушица
е сякаш буква в книгата огромна.
Тук шепне внятно всякоя звездица,
и всичко Автора велик ми спомня!

И чуя ли, че в изстъпление лихо
безумци хулно Господа ругаят,
да просвети тях Бога моля тихо,
че те са слепи … Да четат не знаят!

юни 1947 г.

ПЕПЕРУДКА

Отде си долетяла
ти, пеперудке бяла,
във тоя мрачен град?
Не мамят ли ти взора
поляните, простора
и слънчевият свят?

Виж, сводът се синее,
полето — зеленее,
а тук е кал и дим.
Защо не литнеш тамо,
де от цветенца само
изткал е Бог килим?

О, пеперудке мила,
избягай, лекокрила,
към волните земи,
де агънца играят
и де цветя ухаят.
Литни и мен вземи!

ПРЕД ИЗПОВЕД

Ето ме пред дверите
на светия храм.
Ах, нозе, треперите!
И защо — аз знам!

Тъмно е в сърцето ми.
Боже мой, светни!
Тия черни демони
сам Ти прогони!

Плача в разкаяние.
Съжали ме Ти!
Грешните желания
всички опрости!

Вярвам, милостив си Ти.
Туй ме тегли тук!
Кой ли друг ще ме спаси?
Зная — никой друг!

ТЕМЕНУЖКА

Синьо пламъче в тревата!
Теменужка  е това!
Скромно дигнала глава,
пие мълком светлината.

Ний я тъпчем. Тя мълчи
И не спира да ухае.
Да се сърди тя не знае.
С кротки гледа ни очи.

Що се в образа ù крие?
— Нежност! Доброта! Любов!
Тя не цвете е, а зов
като нея да сме ние!

ПО-СИЛНА ОТ АТЛЕТА

(по Катерина Кох)

— Бабо, хайде, тръгвай с нас напред!
Днеска в цирка ще те заведеме,
За да видиш силния атлет.
Той е чудото на нашто време!

Знаеш ли, със колко леснота
тежести огромни той повдига!
И какви не други чудеса
с мишци, с мускули, с гърди постига!

Хайде, мила бабо, хайде с нас! —
чуваха се весели гласчета.
— Е добре, ще дойда! — с кротък глас
каза бабата на малките момчета…

…Ето го! Атлетът се яви
на арената с ход тежък, бавен.
Дигнаха се множество глави,
за да видят исполина славен.

Като с леки топки  почна той
със железни гири да играе.
Ту подхвърли ги, ту в ням застой
зрителите с поглед горд обае.

После дигна маса със уста
и да чупи взе железни пръчки —
при това с такава леснота,
като че трошеше сухи съчки.

— Бабо, страшно силен е, нали?
Друг не може железа да кърши.
Той по две-три чупи ги дори.
Виж какво сега пък ще извърши.

Баба се усмихва от сърце.
В тоз миг се явиха два юнака
с тежка наковалня на ръце.
Публиката с дъх стаен зачака.

Легна силният атлет на гръб —
двамата със бързина похвална
сложиха на неговата гръд
тежката железна наковалня.

И започнаха със чука два
удари върху ù да стоварят.
Зрителите, дишащи едва,
в ужас своите очи затварят.

Неочаквано атлетът здрав
със замах встрани отхвърли сръчно
наковалнята и скочи прав.
И гърди тържествено изпъчи.

Буря от овации заля
цирка. Чу се тропане с крака,
после всичко в хаос общ се сля,
и атлетът скри се зад платната.

— Бабо, ти видя… Кажи сега,
може ли друг някой да понася
подвиг същ — такава тежина
като този Херкулес ужасен?

— О, деца, това ли е герой?!
Знаете ли вий, че всяка майка
много повече в живота свой
тежест носи, без да се повайка!

Не с железни пръчки тя играй,
но със грижи, с горестни неволи.
И да чупи сявга се старай
злото в детските капризни воли.

Колко често плаче тя без звук!
Скръб потиска я кат наковалня.
Бог, изпитвайки я, с тежък чук
удря по душата ù страдална.

Тя понася всичко и мълчи!
Подвизите свои не разказва.
Никога за слава и пари
като тоз атлет не ги показва!

БОЖИЯТ СВЯТ

В нацъфтялата ливада
край потока, що шурти,
лъха мирис и прохлада,
и тревицата трепти.

Златожълтите цветчета
като мънички слънца
сякаш гледат ме в лицето
с хубавите си лица.

Бог е в чашките им вложил
меден дъх и дъхав мед,
цветни е трапези сложил
за пчелиците навред.

Кацват те и пият сладост,
и трептят по тях лъчи.
Аз ги гледам с тиха радост
и с омаяни очи.

Дивна пролетна картина!
О, Създателю пресвят,
колко хубава градина
е създаденият свят!

ПРЕД  СВЕТО  ПРИЧАСТИЕ

Пригответе си душите,
За да срещнете мил Гост!
Иде Сам от висините
сред лъчи Иисус Христос!

Злото бързо пометете!
То сърцата ви грози.
Слънце и лъчи пуснете
в омрачените души!

Прахоляците отрийте!
Паяжините — и тях!
Егоизма си убийте
и простете чуждий грях!

Па прозорци разтворете!
нека влезе светлина
и навеят ветровете
въздух чист и ведрина!

Накичете си сърцата
с чувства светли и добри!
Отхвърлете и враждата
с ваште братя и сестри!

И когато се очисти
с покаянье ваший дом,
с бисерни сълзи лъчисти
вий запейте тих псалом!

СВЕТУЛКА

В тоз тесен дол на планината
внезапно спуща се нощта.
И бързат да заспят цветята
във свойта тиха самота.

От час съм тук и не усетих
как в долината се смрачи.
Но в мрака там какво ли свети?
В скалата впервам аз очи.

И виждам пещерка, а в нея
е светло, светло като в храм!
Там мъничка светулка грее,
пълзи и движи се едвам.

Тя литва сред покоя нощен
под покрива небесен чер
и побеждава мрака мощен
със мъничкия си фенер.

На малките мушици свети
и грей над сънните цветя,
лети сред листни силуети
и светла радост пръска тя!

Ах, как желал бих тъй в живота
като светулчица една
да светя в мрака чер на злото
и да разпръсквам светлина!

АНГЕЛ — ПАЗИТЕЛ

Макар да съм малка, от маминка зная,
че имам си благ Покровител.
Кога съм послушна и кротко играя,
така съм щастлива, защото съм в рая
със тебе, мой Ангел-Пазител!

И всеки ден гледам да бъда добричка.
И тъй ми е леко в сърцето!
И татко, и мама, и баба, и всички
във къщи наричат ме “весела птичка”,
защото от радост хвърча до небето.

О, Ангелче мое, недей ме оставя!
Бди нощем над мойто креватче!
Пази ме да бъда все бодра и здрава,
послушна, добра! Но недей ти забравя
и моето палаво братче!

ПТИЧКА

Аз съм птиченце щастливо.
Бог така ме е създал —
да съм пъргаво, игриво.
Вижте, и крилца  ми дал!

Щом се раничко събудя,
още в първите зари,
трепвам в радост и почуда —
изтокът в пожар гори!

Весело в листата пея,
хваля Бога от сърце
и се радвам, че живея
под Доброто Му Лице!

Моят дом е тъй обширен!
Аз летя където ща
и със вятъра немирен
си играя до нощта.

Имам си храна, водица
под небесния син свод —
червей тука, там мушица
и зрънца, и вкусен плод.

Моят мил небесен Татко
Иска само туй от мен —
да му пея сладко, сладко
с благодарност всеки ден!

ДЯДО И ВНУК

— Мили дядо, сам без теб не мога
да си изясня един въпрос:
хората защо не вярват в Бога
и отричат благия Христос?

Аз от мъничък, откак се помня,
свикнах да се моля с поглед впит
във иконичката наша скромна,
и това ме прави тъй честит!

Ти запали в мене тоя огън!
Той ме топли, пази ме от зло!
И до днес, кога се моля Богу,
чувствам се под сигурно крило!

— Скъпо внуче, ти недей се чуди
на безверието в тоя век!
Сляпа гордост вярата прокуди —
гордостта на днешния човек!

Зер той вече стъпи на луната,
не помислил, че стои тя там
закрепена вечно от Ръката
на Твореца — в мъдрия Му план!

Не мисли все пак, че няма вяра
у безбожниците, о дете!
Според истината вечна, стара
Бога с идоли заменят те.

Тук един се кланя на среброто
и на егоизма си жесток.
Друг пък там безверник е, защото
сам за себе си е малък бог!

Глад за удоволствия и слава,
жажда за пари, за власт и чест,
чашка алкохол и миг забрава —
ей това кумирите са днес!

Аз не виждам смели вихрогонци
за “идеята” да мрат сега.
Има само идолопоклонци,
чакащи от идола блага!

Но от идол що се получава?
Шемет мигновен и вечна смърт!
Ти пази си вярата, що дава
сили във доброто да си твърд!

Но ще кажеш: Бог кат връх сияе,
и всемирът Му венци плете!
Как безбожниците, във безкрая
вгледани, не Го съзират те?

В туй им пречи идолчето ниско,
що пред взора им стои. Помни! —
Всяко хълмче ниско, щом е близко,
Скрива най-високи планини!

ВЯРА

Иисусе, Ти си бездна
от дивни чудеса!
Аз в Твойте тайни чезна
като дете в леса.

Макар, че на Голгота
Ти видимо умря
аз знам, че във живота
Невидим пак изгря.

И въпреки, че стене
земята под смъртта
аз вярвам — възкресение
очаква и смъртта.

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

Тревицата поникна.
Лъх топъл се понесе.
И всяка птичка викна:
Христос воскресе!

Пчелици из простора
летят и тихо пеят.
С възторг на всички хора
очите греят!

В зелени, нежни мрежи
се крият храсти, клони.
И глогът цъфнал, свежи
листенца рони!

Природата ликува,
че празник чуден днес е!
Сърцето тържествува!
Христос воскресе!


© Девически монастир "Покров Пресвятия Богородици", Княжево, София. Всички права запазени.

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.