БЛАГОРАЗУМНИЯТ РАЗБОЙНИК

Житие на атонския старец Йоаким Грък († 1889)

I. Разбойник

О. Йоаким, в света Манолий, се родил на остров Крит, Сфатийска епархия, в село Каликрат. Тукашните жители от древност се отличавали със смелост и юначество в грабежа, и считат разбойничеството за чест.
Манолия не научили на четмо и писмо, не знаел той и молитви. От общуването с връстниците си той естествено усвоил техните пороци и на двадесетата година от живота си поел пътя на разбойничеството. От желание да заслужи званието “генерал” (както сам казвал), той странял от останалите шайки и откланял от себе си даже такива, които идвали с намерението да му станат аркадаши [1]. При първите си набези, още неопитен, той често попадал в ръцете на войниците и го запирали в тъмница, ала намирал начини да се измъкне оттам. Когато неговите набези и грабежи се усилили, правителството започнало да го дири под дърво и камък и определило за главата му немалка сума. Манолий прекарал така петнадесет години. Но преблагият Господ, Който не иска никой да погине, виждал незлобието на сърцето му, увлечено единствено от обичая на тоя край, и устроил обръщането му от гибелния път. Тъй се случило, че по-големият Манолиев брат бил хвърлен в тъмница. Съобщили това на Манолия. Той съжалил брата си и особено семейството му, като се решил лично да ходатайствува за него пред властите и да им се предаде вместо него. И понеже в селото имало старейшини и от християните, една нощ Манолий се обърнал за съвет към едного от тях: да се предаде ли на пашата или да забегне някъде? Старейшината обещал да поговори с каймакамина [2]. Отишъл при него и го попитал:
    — Ако ти доведем Манолия, ще му подариш ли живота?
    — Ще му го подаря! — обещал каймакаминът.
    Старейшината предал на Манолия този разговор и го завел при пашата, който от уважение към каймакамина пощадил живота на Манолия. Постъпката на последния твърде много изумила пашата, който дълго не могъл да повярва на очите си, че това е същият оня Манолий, за чиято глава била отредена огромна сума пари и особено това, че той му се предал драговолно. Трогнал се до сълзи пашата и пуснал на свобода Манолиевия брат, като веднага предложил на Манолия да остане при него срещу заплащане. Манолий се съгласил. Той останал и служил подред и на пашата, и на каймакамина, като за това получавал месечно възнаграждение. След четири години пашата бил назначен в Солун и Манолий му се примолил да го вземе със себе си. Година след това пашата трябвало да се отправи към Атон. Заедно с него отишъл и Манолий. Тук на Света Гора бил същият оня каймакамин, на когото Манолий някога се предал. Каймакаминът го помолил да остане при него като сердарин [3], но Манолий не се склонил, тъй като счел за дълг да не оставя пашата насред пътя и се върнал в Солун. Подир седмица каймакаминът дошъл в Солун, та го измолил от пашата като човек як и храбър, подходящ за охрана на Света Гора. Манолий приел това за воля Божия, оставил невястата си и тръгнал с каймакамина.
    Цяла година служил Манолий на Атон изрядно, като по празници обхождал монастирите, за да охранява реда заедно с другите сердари. След време каймакаминът бил назначен на друго място. Преди да тръгне, той предложил на Манолия да го вземе със себе си, но тоя му се примолил:
— Позволи ми, ефенди, да поживея тук още една година, тук ми е тъй добре!
— Е, добре, поживей! — съгласил се каймакаминът.
От тоя ден в живота на Манолия настъпил прелом. В сърцето му зазвучал сил-но Божият зов да се отрече от света и да посвети останалата част от живота си на покаяние. Първата година на своя страннически живот Манолий решил да напусне Атон — дали от скука или увличан от предишното своеволие, или пък защото не можел да понесе тежката епитимия, която му била дадена. Но едва помислил това, той тутакси почувствувал, че нещо го привързва към Атон. Това се повтаряло всеки път, когато у него се явявало желание и решимост да остави Света Гора. Три години подред Манолий ходил при каймакамина, но възнаграждение не приемал, а когато на четвъртата година той минал покрай скита «Света Анна», той се поселил там и останал цяла година. От заселването му на Атон минали пет години и времето на наложената му епитимия вече изтичало. В сърцето си Манолий чувствувал зов да остане, но все още се борил с тая мисъл. По едно време дори решил завинаги да напусне Атон, но това била последната битка със самия себе си. Той тръгнал и вървял до Хилендарския монастир, решен вече никога да не се връща, но там Манолий почувствувал такъв смут в душата си, че и крачка повече не могъл да направи, но се обърнал и поел обратно, като по пътя раздал всички своя пари. Стигнал до скита «Света Анна» и по-нататък не отишъл. Дикеят4 Висарион, който го познавал от по-преди, от състрадание към намиращия се в духовна беда Манолий, не само го оставил без притеснение там, но и проявил към него съчувствие във всичко и скоро Господ помогнал на Манолия да намери желаното убежище. На северозапад от скита в една скала има широка пещера и това място тъй се понравило на Манолия, че той решил да остане там и никъде другаде повече да не ходи. След като взел от старците благословение, той се заселил в нея и ходел оттам всеки ден на ранна литургия. Монашество не приел, но си живеел още като мирянин.
    Веднъж той дошъл в църква преди литургията. В притвора на храма се събрали някои братя, които му казали:
    — Защо ти, Манолий, живееш сред нас така. Време ти е да оставиш светската дреха и да се облечеш в монашеска!
    Манолий отговорил уклончиво и влязъл в храма, а когато застанал на мястото си, чул в себе си тих глас: “Защо се бавиш наистина, Манолий? Послушай съвета на старците. Виж, вече си старик, и брадата ти е побеляла, къде ще идеш? Не виждаш ли как се грижат за тебе свети Йоаким и Анна, заедно с Божията Майка? Виж как не те пускат, не искат да изоставиш това място!” Когато Манолий излязъл от храма, казал на братята:
    — Ще остана тук, приемам съвета ви. Само ми купете дреха и ме наречете Анна, та и със самото си име завинаги да принадлежа на скита!
    Старците не се учудвали от тая Манолиева простота, като знаели предишния му живот, затова му обяснили, че това не е редно и ще го нарекат Йоаким. За дреха старците събрали пари помежду си: дикеят дал десет лева, а другите — кой каквото можал, но парите пак не стигнали и Манолий заминал да проси помощ от някои монастири, след което си купил всичко необходимо. После го постригали и, тъй като епитимията му била изтекла, той могъл да се причасти със Св. Тайни. Пещерата, в която живеел о. Йоаким, била просторна и висока, и, може да се каже, светла. Тя се била образувала естествено в скала. Но там всякога било хладно и влажно, още повече, че от вятър и лошо време тя не била защитена. Без врати и прозорци, в дъждовно време тя протичала, а в мразовито — водните струи, проникнали в нея, се превръщали в лед. А когато върху скалата падал сняг, той попадал и вътре в пещерата, като там се задържал винаги по-дълго, отколкото навън. О. Йоаким никога не кладял огън и не носил топли дрехи, а тия, които били на гърба му — един тънък подрасник и расо — той носил и лете, и зиме.
    Само пет години минали от пострижението му, но за неговата решимост и доброволни страдания Господ му дарувал дара на смирението и умилението. От деня на пострижението си той възраствал в страха Божий и скитските отци го избрали за еклесиарх [5] на гробищната църква, където той всекидневно ходил преди изгрев-слънце и подготвял всичко нужно за литургията. След службата разтребвал църквата, заключвал я и се връщал в своята пещера, вземайки със себе си кърчаг [6] вода. Бидейки неграмотен, той знаел наизуст всички празнични тропари и кондаци. Ала най-забележителното у него бил дарът на умиление и сълзи. След като направили о. Йоакима еклесиарх, скитските отци решили помежду си всеки ден да му дават по един хляб. След литургията той се запътвал към една от килиите, където получавал хляб, нагребвал кърчаг вода и си тръгвал. На другия ден отивал в друга килия и така ги изреждал всичките. С направените от този хляб сухари старецът угощавал всички, които го навестявали. Когато някой идвал, той тозчас донасял вода, наливал я в нащърбен съд, турял в него сухарите и една лъжичка, и като кръстосвал ръце въз гърди той почвал да кани госта да похапне тъй умилително, че и ситият не можел да отклони неговото толкова искрено усърдие.
    О. Йоаким имал резбован кръст, подарен му от някого след идването му на Атон. Върху този кръст били изобразени от две страни дванадесетте големи празници в малък размер. В отвърствията на прорезите между тях той вложил много късчета памук, които вземал от св. мощи във всеки монастир. Поради живата му вяра от тези памучета в пещерата му се разнасяло предивно благоухание, като от самите св. мощи. Кръстът бил единственото му съкровище и той го пазел в дървена кутия.
Щом посети някой отца Йоакима, той първом ще извади своя кръст и ще предложи на дошлия да се помолят, след което ще помоли госта да се поклони и целуне хартиената иконка на Божията Майка. След това о. Йоаким ще предложи на своя гост да седне, а сам ще зашета, та да го угости. На прощаване той непременно ще отскубне от тревицата, която расте между камъните в пещерата му и ще я даде като благословение от свети Йоаким и Анна и от Пресвета Богородица.

Видът на о. Йоаким бил изнурен, което разбира се се дължало на начина му на живот. Сам той казвал:
— Преди ядях месо и всякакви ястия, пиех пино в изобилие, а млякото не сърбах с лъжица, но го пиех вместо вода, направо от ведрото. А сега Господ ми даде тези вода и хляб, и ги намирам за по-сладки от всичко, което съм ял и пил в света. Удивително, как пустинята прави хляба по-сладък, дава му особен вкус, особена сладост! Слава Тебе, Господи! Слава Тебе, Господи! Колко милостив е Господ и какви са Неговите дарове!

О. Йоаким не се стеснявал да отговаря утвърдително, когато го питали:
— Отче, ти ли беше Манолий, разбойникът?
— Да, сам аз, аз! Това е чудо на Божията милост, чудо! Никога не съм и помислял да стана монах, а вижте какво стори Господ! Турчин, турчин ме доведе тук! Чудо, чудо на Божията милост!
В пещерата си о. Йоаким нямал нищо. Върху влажния, застлан от природата под, в ъгъла, той сложил няколко стари дъски, върху които упокоявал претруденото си тяло, като върху дъските постилал остатъци от вълнен чувал. А как прекарвал дългите нощи в пещерата, гдето никога не палел огън, след като бил безкнижен и не се занимавал с ръкоделие? Намерил о. Йоаким отнейде две захвърлени кухи тикви, насипал в едната от тях дребни камъчета, а до нея сложил другата тиква, като за всяко прехвърлено камъче о. Йоаким правел поклон доземи с Иисусовата молитва. И тези камъчета му били наместо броеница.
По-преди, когато някой, от жал към нищетата на о. Йоакима, му подарявал я риза, я друга някаква дреха, той все ще я отнесе подир време на някой друг пустинник, или пък ще я остави край пътека, по която минават единствено пустинници. Така постъпвал и с парите, когато някой му давал. Виждали, че не носи подарените дрехи, и го питали къде са, а о. Йоаким отвръщал неопределено, сякаш не знае:
— Оставих ги в пещерата и явно някой ги е взел докато ме е нямало.

Сетне разбрали за обичая му и престанали да му дават дрехи. Но по-късно о. Йоаким изпитвал крайна нужда от топли дрехи — пронизващият хлад на пещерата, нейната влажност, а заедно с това и изнуреното му старческо тяло, подронили здравето му и той сам вече попросил дебел подрасник, расо и здрави обувки.
Освен поклоните, нощем той се трудил, като ходел и очиствал пътечките от камъни, изглаждал пътя за всички, които минавали оттам. Лъкатушните пътечки често пъти се вият по ронливия склон над стръмен сипей, поради което е невъзможно да се съберат всички камъни от пътечката, ала трудолюбивият старец събирал ако не всички, то поне ония, които пречат на минаването по нея и ги използувал, за да я подравни.  А там, където се срутвали камъни, старецът изграждал над пътечката каменни стени, понякога няколко, разположени една зад друга, за да задържат падащите камъни. Но основната мисъл на подвижника била да не допуска в себе си разслабване, а едновременно с това, воден от чувство на искрена любов към отците, да облекчи пътя им, та да не се затрудняват те при пътуванията си.

Древен светогорски обичай е на кръстопътищата и завоите да се поставят кръстове, за да познават по тях пътниците къде и в каква посока да завият. Поради това, че местността около скита “Св. Анна” е скалиста, там пътечките се разклоняват на много страни и към всяко далечно място, дори към всяка отделна килия води отделна пътечка. Местните жители са свикнали с това, но пътуващите от други места нерядко са затруднени от многото пресичащи се пътечки. О. Йоаким поставил на всеки кръстопът и там, където посоката трябва да се промени, кръстове, които укрепил с красиво направена ивица от камък. С тези си трудове той значително облекчил пътя на идващите там.

Разположението на пещерата му било такова: в мрамора се образувала продълговата празнина от север към юг, в която се влизало от югозапад. Към входа води тясна, заобиколна пътека от скита. На изток се възправят една над друга скали, на юг пещерата е заслонена от планинския скат, а на север има сипей. Откъм сипея е издигната каменна стена, за да се запази пещерата от снега, който без тази стена през зимата би напълнил цялата пещера — това се случило веднъж и изровили стареца изпод снега. Впрочем тази стена не е довършена поради нейната височина, на която не е възможно да се вдигат камъни без скеле, и затова над стената е останал голям отвор, прихлупен отгоре от надвиснала над сипея скала и образуващ нещо като огромен тавански прозорец. До тази стена старецът си наредил дъските, върху които понякога си почивал. Край входа на пещерата той разчистил камъните и насипал пръст, в която си засял босилек, синчец и други миризливи тревици; от тях той раздавал като благословение на посещаващите го. А по пътя към пещерата, тук-таме в пукнатините между скалите о. Йоаким посадил или лози, или бадемови дръвчета, и се утешавал, като ги гледал как се зеленеят.

При един разговор попитали о. Йоакима не му ли вреди влагата в пещерата и не се ли бои от простуда. А той отвърнал:
— А от какво да се боя? Ако взема св. Анна за ръката, с която държи тя ръката на Владичицата, каква опора е тя, каква сила, каква надежда! Страхът е от врага, а мъжеството и радостта — от Господа и Божията Майка. Когато воините отиват на битка, в началото те като че ли се побояват. Но изпълнят ли се с мъжество и почнат ли битката, те се укрепяват в мъжеството и побеждават врага. Тогава те получават награди, правят ги капитани и пр. И монахът трябва да бъде такъв. Слава Тебе, Боже! Колко дарования ми даде Господ на мене, грешния. Аз бях разбойник, блудник, престъпник на всички Божии заповеди, а с какви дарования ме награди Господ! Какво по-хубаво място за живеене мога да имам? Не знам дори как да благодаря на Господа и на Пречистата Му Майка за тая пещера. След пострижението ми неведнъж у мене се явяваше мисълта да походя по монастирите, да се помоля пред св. мощи и чудотворните икони в тях, ала погледна ли само към моята пещера, и не мога изобщо да се разделя с нея. Тутакси помисълът започваше да ми говори: “Та и къде другаде ще идеш? Какво си нямаш? Дреха имаш — ти дори не отиде да си я вземеш, а ти я донесоха тук. Отците ти дават хляб, седи си на мястото!” И аз тъй си и оставам, сякаш съм вързан, и от тая пещера никъде другаде не мога да отида, освен в скита за литургия. В тази пещера Господ ми дава такава сладост, че дори и цял Атон да ми дават, не мога да я изоставя.
— Но, старче, — попитахме ние — не ти ли е студено?
А той:
— Понякога и ръцете, и нозете ми замръзват, тъй се сгърчват, че не мога и да ги протегна. Ала когато това премине, човек се чувствува седем пъти по-здрав от преди. Ще ви кажа, братя, говорят, че на Атон са вредни и въздухът, и водата, която тече по мрамора, и се боят от това. Страхът е от врага. Щом Божията Майка е Царица на цялата вселена, а тук е Нейният дом, и щом Тя се грижи за цял свят, тогава, разбира се, Тя ще се грижи несравнено повече за Своя дом. От какво тогава да се боим? За да разбера щедростите Божии, аз не си направих и врата за пещерата. Тя, Царицата небесна, е Застъпница за всички — как тогава да се съмняваме? Да, страхът е от врага. Ако си смениш дрехата, за да я изсушиш, това не е нищо. Но ако направиш това от страх да не се простудиш — на това никога не вярвайте, защото ние трябва да имаме вяра в Господа и Божията Майка, и свети Йоаким и Анна, а не в несигурната дреха. Ето, игуменът на монастира “Св. Павел” дважди идва тук да ме моли, да се преместя в монастира при него. Обещаваше ми всичко, от което се нуждая, ала не мога. Затова дрехите идват при мен, обувките — също, хляб имам, вода — слава Богу! Какво оправдание ще имам, ако отида? Монахът трябва да показва храброст и мъжество така, както на война християните срещу турците. Само храбрите от тях стават победители. Ако те не се укрепят предварително с решимост да вървят на смърт, не биха могли да имат храброст и мъжество, не биха станали победители и за награда не биха ги направили капитани и генерали. Така и монахът в своето дело трябва да покаже своего рода храброст и мъжество и преди всичко да се утвърди на едно място и строго да пази себе си.

— Веднъж, — разказваше по-нататък старецът Йоаким — през февруари ми се прииска да се изкача на връх Атон и попитах един монах за пътя, но той така ме наплаши, че изпаднах в пълно недоумение. Казваше, че там и лете е опасно за здравето поради големия студ, а зиме никой и не ходи. Ала после си помислих: “Как е възможно? Това място е Святая светих. Възможно ли е там човек да се увреди, а още повече — да погине?” И аз разпитах за пътя Хаджи Георги (известен светогорски подвижник от 19 в. — бел. прев.) и тръгнах. На залез-слънце се добрах до върха и влязох в църквата, която се намира там. В нея имаше лед и да легна се поколебах. Зароди се у мен помисъла на съмнението — да не би някак да повредя здравето си. Но тозчас си помислих: “Възможно ли е? Та нали тук е Святая светих. През нощта ръцете и нозете ми силно премръзнаха, но към сутринта се почувствувах седем пъти по-здрав, отколкото бях преди да дойда тук, и можах да остана на върха три дни. Дотогава носих елече, а подир туй завинаги го махнах. Оттогава вече не ме плашат никакви страхове, понеже знам, че страхът е от врага и от недостига на вяра.
— Когато имам едно нещо и ми дават още едно като него, едното аз давам, за да нямам две еднакви неща, понеже бях разбойник, блудник и велик грешник и не мога да притежавам два чифта обувки, две ризи или друга някаква дреха!

За приемането на милостиня старецът казваше:
— Приех правилото никъде да не ходя и от никого да не прося, но ако някой ми донесе, не отказвам да я приема и я употребявам за поправяне на общата пътека или за възстановяване на развалилата се подпорна стена, но най-вече за неугасимото кандило в гробищната църква, а също моля йеромонаха да отслужи литургия. Но ако ми дадат голямо пожертвование, ще взема върху си всички разходи на гробищната църква, т.е. просфори, вино, елей, восък, тамян и пр.

След това старец Йоаким стана и донесе да ни покаже две хлебчета, като разказваше, че преди малко някой му ги е дал, и като ги показваше, възкликна:
— Какво още да искам? Слава Тебе, Господи! Пресветата ми дава хляб, какво повече да искам? Тя всичко ми доставя. А вие не мислете, че съм изпълнил нещо монашеско. Седя си аз тук и си оставам в едното осъждане, чревоугодие и сънливост. Риба макар и да не искам, но хляб ям твърде много. Ала въпреки всичко, надявам се на Божиите щедрости, на покрова на Майката Божия и на свети Йоаким и Анна, макар и да съм недостоен!

Бог допуснал и с о. Йоакима да се случи нещо подобно на това, което станало с преподобни Антоний. Врагът му причинил огромно страдание — веднъж, след като поправил пътечките в навечерието на някакъв празник, о. Йоаким си вървял към църквата за всенощно бдение. Внезапно се явили много бесове, които го хванали и го хвърлили по стръмния склон на планината към морето. Преобръщайки се, старецът летял надолу и когато се спирал на равно място, бесовете отново го хващали и го хвърляли по-надолу. Така, няколко пъти подхвърлян от бесовете по зъберите на камъните и през храстите, той се дотъркалял до самия морски бряг. За огромно удивление той не претърпял никаква вреда. Скитските отци вече почнали да се събират в църквата. Като не виждали там о. Йоакима, а знаели, че той винаги е пръв в храма, те се учудили и си помислили: дали е жив о. Йоаким? И отишли да разберат това. В пещерата го нямало, почнали да го дирят навсякъде и накрая го открили, като чули гласа му, на морския бряг. След този случай решили съборно вече да не го пускат в пещерата и го приютили край гробищната църква.

Преди празника Рождество Христово в 1888 г. старецът се разболял, легнал и нищо не ядял. От това време до самата си кончина той прекарал без никаква храна, освен когато в устата му наливали глътка вода. Макар гласът му да отслабнал, той все още можел да говори и, макар и трудно, думите му се разбирали. Най-накрая настъпил Светли четвъртък, навечерието на храмовия празник на неговата църква, посветена на Живоносния извор на Пресвета Богородица. Слънцето вече приближавало към залез, още миг и щяло съвсем да потъне зад хоризонта. Изведнъж о. Йоаким възкликнал силно:
— Владичице моя, Владичице моя! — и при тия думи душата му отлетяла към неговия Господ, Когото тъй силно обичал.

Старецът Йоаким се поминал на 80-годишна възраст, след като проживял на Атон повече от двадесет и пет години.

Непознати думи:

[1] аркадаш, (остар., тур.) другар;
[2] каймакамин, (тур.) околийски управител в турско време;
[3] сердарин, (тур.) стражар;
[4] дикей, (гр.) монах, изпълняващ длъжността игумен за срок от една година;
[5] еклесиарх (гр.) отговорно лице в църква;
[6] кърчаг,  стомна, глинен съд за вода;

Превод от руски. Иеромонах Антоний (Святогорец). Жизнеописания Афонских подвижников благочестия XIX века. М., Афонское подворие, 1994, с. 177-185.

---

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.