Папа
Николай I (858-867), най-амбициозният защитник на папското главенство и ожесточен
противник на Фотия, бил чувал за двамата славянски апостоли в Моравия и решил
да ги повика в Рим, за да се запознае по-отблизо с тяхното славянизаторско
дело, та, ако може да ги използува за свои цели. Този голям църковен политик
знаел, че централизаторските стремежи на Рим не могат да се осъществят, ако
се измести латинският език в богослужението от националните езици, понеже
те непременно биха съдействували за събуждането на изострено национално чувство,
което би създало желание за образуването на народни църкви. Затова в душата
си той не е могъл да бъде за отменяването на латинския език като богослужебен
сред християните на Запада и за въвеждането на славянско богослужение. Но
като виждал, че Византия разширявала влиянието си в Моравия чрез изпращането
там на славянски мисионери и славянски книги, той не искал да загуби симпатиите
на моравските славяни чрез грубо забраняване на славянското богослужение
и затова, като голям дипломат, решил да пожертвува за малко време латинския
език в Моравия, за да спечели моравците, а чрез тях и всички славяни. Той
може би е мислил да организира чрез Константина грандиозна мисия за обръщане
към римското християнство тънещите още в езичество огромни славянски маси,
използувайки славянското богослужение. Колкото пък за опасността, да не би
чрез славянските книги да се образуват откъснати от латинския Рим национални
църкви, Николай I ще е смятал, че впоследствие, при промяна на обстоятелствата,
славянският език като богослужебен лесно можел да бъде запретен. (1)
Николай
не дочакал идването на славянските апостоли в Рим, защото умрял
на 13 ноември 867 г. Негов приемник бил Адриан II (867-872).
Той се стараел да продължи политиката на знаменития си предшественик.
Не е било леко за него, по-слабохарактерния в сравнение с Николая,
да ръководи църковните дела, толкова повече, че през неговото
светителствуване имало много църковно-политически неуредици и
мъчнотии както вътрешни, тъй и външни. Отношенията между него
и Людвик II, воюващ в южна Италия против сарацините, били твърде
натегнати по ред причини. Новопокръстената България все повече
се откъсвала от Рим и се ориентирала към Византия. Ростислав
взел да надига глава и да се засилва политически. Папата с основание
се боял, че този княз, който в 862 г. се обърнал към Византия
и получил от там мисионери, можел да се откъсне окончателно от
Рим и да се ориентира към Цариград.
При
такива благоприятни за славянските книги политически обстоятелства
свв.братя се запътили за Рим. След горчивите си преживявания
в Моравия и Венеция, причинени от фанатизма на латинското духовенство,
те не можели да предвидят как ще бъдат посрещнати във вечния
град. Дълго ще да е мислил св. Константин Философ, какво да направи,
за да осигури успеха на своето свето, дело, което му е било по-скъпо
от живота. Компромиси с вярата били немислими за него. Той не
можел да приеме нито учението за изхождането на Св.Дух и от Сина
(Filioque), което римските мисионери от 866 г. вече усърдно насаждали
в България и което Цариградският събор от 867 г. под председателството
на св. Фотий осъдил, нито учението за главенството на римския
епископ и за неговата неограничена власт над цялата Христова
църква, нито другите римо-католически нововъведения. Св.Константин
е знаел за грандиозния двубой между двамата първи църковни орли
— Фотий и Николай, — и сърцето му ще да се е свивало от болка
и от недоумяващо очакване какво ще намери в Рим: съчувствие или
осъждане.
Тогава
неговата мъдрост родила идеята — да използува за доброто на своето
дело мощите на св. Климент Римски, които той открил през време
на Хазарската си мисия и сега носел със себе си. Всякога св.
мощи на велики Божии угодници са извиквали в Христовата църква
голяма почит. Но особено през средните векове придобиването на
св. мощи се считало за дар от небето и за благоволение Божие
към християните и града, дето те са били донасяни на съхранение.
Естествено е, че особено уважение се е отдавало и на онези, чрез
които св. мощи били откривани. Св.Константин се стремял, като
омекоти чрез дара на св. мощи атмосферата в Рим, да измоли ръкоположение
за своите ученици и да се добере, най-главното, до признание
на славянските книги от папата. Неговият план успял.
Както
четем в житието му, Адриан II, като чул какво съкровище носи
в Рим многоизвестният вече славянски апостол, излязъл с духовенството
и с цялото гражданство извън града да посрещне в тържествена
процесия свещените останки на св. Климента. При пеенето на църковни
песни и горенето на безбройно множество свещи св. мощи били внесени
в града. Бог извършил, според житиеписеца, в тоя ден преславни
чудеса.
Папата
се отнесъл много благосклонно към свв.братя. Не толкова поради
съчувствие към великото просветително дело сред славяните, колкото
по църковно-политически съображения приемникът на Николая и на
неговата политика одобрил славянските богослужебни книги и ги
положил в църквата “Св. Мария”. По тези книги тук се отслужила
св. Литургия. Първата и най-върховна цел на мисионера била постигната.
Триезичниците не можели вече да пречат да се проповядва и служи
на славянски. И втората цел била осъществена. Папата наредил
епископите Формоза и Гондрих (Гаудерик) да ръкоположат славянските
ученици доведени от светите братя — едни за свещеници, а други
за анагности (ЖМ, гл. VI, c. 89). B три последователни дни се
служило на славянски език в храмовете на св. Петра, на св. Петронила
и на св. Андрея. След това извършена била славянска св. Литургия
и над гроба на великия апостол на езичниците — св. Павел, в която
взели участие епископ Арсений, един от седемте главни епископи,
т.е. кардинали, и знаменитият Анастасий Библиотекар.
Всички
тия исторически имена, поменати в житието на св. Кирила: Формоза
еп. Портуански, който 868 г. се бил вече върнал в Рим след неуспешната
си мисия в България, кардинал Арсений, известен в църковната
история като епископ Ортински, Анастасий Библиотекар, познат
нам от предишните глави, и Гаудерик, еп. Велетрийски, свидетелствуват
за историческата достоверност на разказаното от житиеписеца относно
обстоятелствата по пребиваването на свв.братя в
Рим. Някои учени даже уточняват хронологията на историческите събития от онова
време въз основа на разглежданата от нас историческа податка. Житието споменава
безупречно вярно и наименованията на разните известни тогава и споменавани
в други паметници от онова време църкви в Рим, дето се отслужили славянски
литургии, което показва, че авторът му е бил съвременник и съучастник на събитието.
(2)
Като
имаме предвид гъвкавостта на римската политика, благоприятността
на стеклите се исторически обстоятелства и домогванията на папата
чрез разрешаване на славянското богослужение да спечели славяните,
— можем да се отнесем с доверие към съобщеното в Панонските жития
папско одобрение и благословение на славянските книги.
Свети
Константин въздавал Богу непрестанна благодарност за успеха на
делото си. Знатните римляни взели да го посещават и да беседват
с него. Той ги учудвал със знанията и добродетелите си. Според
Методиевото житие, не всички обаче били разположени добре към
солунците. И тук се намерили клирици, които, споделяйки триезичната
заблуда, отхвърляли славянското богослужение. Папата осъдил триезичниците
и защитил свв.братя. Последните преживяли в Рим около една година.
Това време, според предположението на Балан, те “ще да са прекарали
в различни гласежи на работата, заради която се тъкмил да ги
използува папският престол”. (3)
Въпреки
че са били в центъра на римо-католицизма, светите братя оставали
абсолютно верни на православното си изповедание. Отиването им
в Рим не означавало някакво съгласие с учението за папското главенство,
което толкова енергично прокарвал властолюбивият Николай I, нито
означавало скъсване с патриарха Фотия поради различия с него
по въпроса за единството на Христовата църква, както това се
е твърдяло в миналото, а и днес, след II Ватикански събор, се
твърди от някои римокатолици. (4) За защита на славянското богослужение,
въведено в Моравия, те трябвало да отидат не в Цариград, а тъкмо
в Рим, тъй като Моравската епархия била в обсега на обширния
римски диоцез.
За
тях нямало пречки да общуват с Рим, защото по онова време — в
IX в. — още не били скъсани отношенията между източната и западната
църкви. Това станало два века — по-късно — в злополучната 1054
г. Сега все още царувало взаимно зачитане. От време на време
се състояли съвместни събор, например Цариградският събор от
869-870 г., считан на Запад за VIII Вселенски, също Цариградският
събор от 879-880 г., на който Фотий бил признат за законен патриарх
от страна на папа Йоан VIII и др. При всички различия, причинени
от промъкнали се в западната църква нововъведения, имало между
нея и източната литургическо общение. Тия обстоятелства давали
право на славянските апостоли да се обръщат към папата за съдействие
по въпроси, отнасящи се към литургичния живот на Моравската църква.
Административното им сношение с Рим не ги откъснало от вътрешната
им свързаност с Византия, чиито пратеници те всякога се чувствували.
Те държали за православието, в което били възпитани от детинство
и на което посветили живота си.
Когато
те се намирали вече в Рим, през юни или юли 868 г., пристигнали
от Цариград официални вести, че Фотий, противникът на папа Николай
I и изобличителят на учението за изхождането на Св.Дух и от Сина
(Filioque) e свален и на негово място е възстановен бившият патриарх
Игнатий, известен със своето раболепно отношение към папата.
Светите братя Константин и Методий, ако не държели строго за
православието, могли под влияние на новосъздаденото положение
— в угода на папата и заради успеха на своето дело — да направят
известни компромиси с вярата, да се подчинят безусловно на папата
и да признаят Filioque. Вместо това те съставили тъкмо в Рим,
за утвърждаване на учениците си в православието, своето знаменито
“Написанё¬ о правэё вэрэ”,
продиктувано от болния св. Константин Философ и подписано от
св. Методий. В това прекрасно, стегнато, стройно изложение на
вярата, наситено с тънък усет за православните догмати, издаващо
изумителна осведоменост, издържано открай докрай в безупречно
православие и светоотеческо виждане на вероизповедните проблеми
и изобличаващо всички дотогавашни по-главни ереси, ето какво
четем за изхождането на Св. Дух: “(Вэр№«) и
въ ¬дёнъ дхъ стыё, ёсход®щъ § бга wца ¬дёнаго, ё съ wцемъ и сномъ
бгословёмыё же ё славёмыё яко съестественыма и съ нёма прэбыва©“
(5) Това означава: “(Вярвам) и в един Св.Дух, Който изхожда само
от Бога Отца и е богословен (т.е. нарича се Бог) и славен с Отца
и Сина като съестествени и Който с Тях пребъдва”.
Известно
е отношението на западната църква от това време към въпроса за
Filioque. Западните духовници в България от 866 г. разпространявали
четенето на Символа на вярата с прибавката Filioque. Папа Николай
I силно покровителствувал това учение, и само патриарх Фотий
го изобличавал като лъжеучение. В бележитото си окръжно послание
до Александрийския патриарх и до другите източни патриарси, (6)
той посочил твърде енергично богословската несъстоятелност на
доктрината, известна под името Filioque. Разгневен от това, папа
Николай “написал на реймския архиепископ Хинкмар и на други епископи
от Галия да се постараят с всички сили да докажат на гърците
изхождането на Св.Дух и от Сина”. (7) Това разпореждане на силния
папа не можело да не бъде известно на св. Константина Философа.
Ала той не го е взел под внимание при съставяне на бележитото
си “Написанё¬ о правэё вэрэ”,
а тъкмо напротив, заострено изповеднически изразил убеждението
си, че Св. Дух изхожда само от Отца. Знае се, че тази прочута
формула (вж. с.77), която по-късно ще защищава с такава свещена
ревност на Флорентинския събор (1439 г.) св. Марк Ефески, е изказана
за първи път от св. Фотия и изкована от него като оръжие против
Filioque. Св.Константин Философ, който “бил запознат... с богословските
трудове на патриарх Фотий”, (8) я възприел и ето, дръзновено
я изповядал в Рим пред самия папа! По-голямо доказателство от
това за верността на св. Константина Философа и неговия единомислен
брат към св. Православие не може да има.
Гъвкавият
в политиката си Рим е търпял това положение и не се впуснал в
спорове със св. Константина, понеже искал чрез неговата мисионерска
дейност да привързва славяните (и покръстени, и още непокръстени)
към римския престол. Но това не му се удало.
Св.Константин,
който след Хазарската мисия почувствувал голяма умора и взел
да боледува често и който болен фактически тръгнал за Моравия,
не издържал голямото напрежение и денонощни трудове, паднал на
легло в Рим и проболедувал, както казва житието му, “много дни”.
В тези негови страдания, когато той бил далече от родината и
от мястото на своята мисионерска дейност, Бог му пратил небесна
утеха. Той имал някакво дивно видение, вследствие на което сърцето
му се изпълнило с необикновена радост, така че сред болките си
той започнал да пее псаломския стих: “Зарадвах се, когато ми
казаха: да идем в дома Господен” (Пс.121:1). Предупреден чрез
небесното посещение за близкия си край, който ще го въведе във
вечния дом Господен, той се облякъл в хубави дрехи и целия ден
прекарал в духовно веселие, като казвал: “От сега вече не съм
служител ни на царя, ни на другиго някого на земята, но само
на Бога Вседържителя”. С тези думи той подчертал, че до сега
все се чувствувал като царски служител, т.е. като пратеник на
византийския император и свързан с неговата църковно-държавна
политика. След като заявил, че отсега нататък ще бъде служител
само на Бога, той изрекъл следния бележит афоризъм, достоен за
философския ум: “Не бях, бидох и съм во веки. Амин”.
С това изповядал, че, след като е бил приведен от небитие в битие
(не бях) и след като е живял известно време на земята (бидох),
оттук нататък ще бъде безсмъртен во веки. Не познаваме по-сбито
изповядване на истината за човешкото временно битие и вечно безсмъртие
от това. Св. Константин станал двойно безсмъртен: и в онтологичен,
т.е. в религиозно-християнски смисъл — чрез дивните си апостолски
подвизи, които му донесли венеца на правдата (2 Тим.4:8) и го
въвели в радостната вечност, и в културно-исторически смисъл
— чрез издигането му до сияйната слава на безсмъртен всеславянски
просветител.
На
другия ден философът приел пълно монашеско пострижение (велика
схима), при което му било даден името Кирил (9).
Безмълвен и молитвено вглъбен, той, пропътувалият много земи
мисионер, се готвел в продължение на 50 дена за последното си
пътешествие — този път не мисионерско, а небесно.
Предсмъртната
му молитва била произнесена със сълзи на очи и с издигнати към
Бога ръце. Той се молел да бъде опазено повереното му стадо от
безбожната злоба на езичниците, хулещи Господа, да се затрие
триезичната ерес, да се разрасне Христовата църква и да се дойде
до единомислие на вярващите в истинската вяра на православното
изповедание. Накрай благодарил на Бога, задето го удостоил, колкото
и недостоен, да проповядва Евангелието и предал цялото си дело
в Божиите ръце. После се обърнал към св. Методия със следните
трогателни думи: “Ние с тебе бяхме като два вола, които теглят
една бразда; аз падам на браздата и свършвам своя ден. Знам,
ти обичаш много своята планина (Олимп). Но заради планината недей
оставя своето учителствуване! хрез него повече можеш са се спасиш!”
(ЖМ, гл.VII, c. 89). Тъй и на смъртния си одър св. Кирил продължавал
да мисли за духовното просвещаване на еднокръвните славяни.
След
като целунал всички със свето лобзание, умиращият рекъл: “Благословен
да бъде Бог, Който не ни остави да станем плячка на невидимите
наши врагове, но строши тяхната клопка и ни избави от тлението”.
С тия думи издъхнал на 14 февруари 869 г., бидейки 42 годишен.
Погребан бил с големи почести, с каквито се погребват само папите,
ала не в папската гробница, намираща се в църквата на св. Петра,
както внушавал Адриан, а в храма на св. Климента Римски, по настояване
на св. Методия.
Бог
прославил Своя угодник с чудеса, които започнали да стават на
неговия гроб. (10) Виждайки това, римляните още повече взели
да почитат починалия праведник. Неговото славно дело продължил
великият му брат св. Методий.
За
големите си църковни заслуги като апостол на славянството св.
Кирил, признат за човек със свят живот още приживе, открай време
е бил тачен в Православната църква заедно със своя роден брат
и неуморим сътрудник като светец. И до днес цялата Православна
Църква не престава да въздава на двамата велики солунци достойна
почит и хвала.
1. Голубинский, Е. Пос.съч., cс. 188-189.
2. Вж. Балан, Ал. Т. Пос.съч., с.80; Горский, А. В. Пос.съч,
с.25, заб. 24 и 25.
3. Балан, Ал. Т. Пос.съч., св. І, с. 101.
4. Софранов, Ив. Славянските апостоли във вечния град. Сп.
Вяра и просвета, год. І, бр.1-2, Рим, 1968, с. 21, 15. Вж. по този въпрос също
д-р архимандрит Никодим Милаш. Славянските апостоли Кирил и Методий и истината
на православието. С., 1903, с. 297 и следв.
5. Цит. по: Дюлгеров, Д. В. Рим и свв. братя Кирил и Методий,
ГБФ, т. XI, 1933/34, С., с. 32.
6. Окръжно послание на патриарх Фотия, прев. митр. Симеон, Български старини,
кн. V, С., 1917, се. 123-126.
7. Митр. Макарий. Православно-догматическое богословие, т.
І. СПб., 1868, с. 260.
8. Ангелов, Д. Пос. стат., с. 55.
9. Милев, Ал. Жития на св. Климент Охридски. С.,1961, с. 76,
заб. 1.
10. Милев, Ал. Пос. съч., сс. 76–77.