За
своето нечувано нововъведение свв.братя трябвало да претърпят тежки изпитания.
Въстанали срещу тях латино-немските епископи и свещеници. Като гледали, как
се откъсват от тяхното влияние народните маси, и как пресъхват постепенно
потоците от доходи, западните духовници взели да нападат смелите славянски
апостоли с тежкото обвинение в богопротивно новаторство. Ако би било угодно
Богу това дело — казвали те —, Той би направил така, че всички хора още от
самото начало да Го славят със свои писмена, извършвайки богослужението на
народен език. Техният лозунг бил: само на три езика можело да се слави Бог
— на еврейски, гръцки и латински.
Св.Константин
виждал всичката неправота на противниците си и, окайвайки тяхната
непросветеност, със силни доводи от словото Божие отбивал всяка
тяхна атака. Какви са били тия доводи, житиеписецът, за съжаление,
не съобщава. Той се задоволява само да каже, че ревностният мисионер
наричал враговете на славянското просвещение триезичници и пилатисти.
В последната дума се проявила особено ярко полемическата изобретателност
на св. Кирила. Защото с нея той окачествявал триезичниците като
подражатели на езичника Пилата. Триезичниците са достойни за
оплакване — искал да каже той, — щом забрана си да се слави Бог
на разни езици основават върху довода, че Пилатовият надпис на
Христовия кръст: “Иисус Назорей, Цар юдейски” бил написан на
еврейски, гръцки и латински. Защото този надпис бил ругателен.
Авторът му бил враг на Христа. От такива ли врагове трябва да
се ръководят Христовите служители, за да забраняват славенето
на Бога на разни езици! Срещу Пилатовия пример пред богоозарения
поглед на философа стояло дивното събитие на новозаветната Петдесетница,
когато Сам Св.Дух санкционирал от небето прославянето на Бога
на разни езици!
Константин
Философ се борел с враговете си както Давид с иноплеменниците.
Умеейки да води диспути, той така объркал опонентите си, че от
нападнат се превърнал в нападател и взел да ги изобличава за
суеверията и разните езически обичаи, които се ширели в Моравия
пред техните очи. Особено се застъпил светият мисионер за жените,
онеправдани от грубото отношение към тях на съпрузите ми и изпъждани
от последните чрез своеволни разводи. Защищавайки светостта на
брака, той напомнял думите на Писанието: “Никой да не постъпва
вероломно с жената на младините си. Ако от омраза я напуснеш,
казва Господ Бог Израилев, безчестие ще покрие дрехата ти” (Мал.
2:15-16). В обосновката му имало и не малко цитати и от Новия
Завет (Мат.5:32; 19:6). Отличният познавач на словото Божие намирал
в него стрели срещу всяка заблуда.
След
четиридесет месеца светите братя, придружени от няколко свои
най-подготвени ученици, между които пръв е бил безспорно Климент,
бъдещият Охридски светител, заминали за Венеция, дето се надявали
да измолят от Венецианския митрополит да ръкоположи някои от
последните в духовен сан за нуждите на Моравската църква. По
пътя те се отбили в Панония при княз Коцел и отседнали в столицата
му Мосбург край езерото Блатно (сега Балатон в Унгария). Коцел,
който бил добре осведомен за тяхното дело в Моравия, пожелал
по-отблизо да се запознае със славянските книги, научил се сам
да чете и им поверил 50 души за обучение. Преди свв.братя да
си тръгнат, той им предложил богати дарове, но св. Константин
не взел ни злато, ни сребро, а помолил Коцеля, както преди това
бил помолил Ростислава, да освободи намиращите се у него пленници,
вероятно български славяни, воювали срещу Моравия и Панония като
съюзници на немците. Не е ли проявил с това славянският мисионер
своето славянобългарско чувство? Около 900 неволници били пуснати
на свобода. (ЖК, гл.XV, c.60.)
Във
Венеция, против очакванията си, свв.братя били посрещнати много
недружелюбно. Вестта за тяхната славянизаторска дейност в Моравия
ги изпреварила. Вместо да получат желаните ръкоположения за учениците
си, свв.братя трябвало да отговарят за своята дейност. Според
сполучливия и картинен израз на житиеписеца, латинските епископи,
свещеници и черноризци се нахвърляли на св. Константина като
врани на сокол и го запитали как е дръзнал да превежда богослужебните
книги на славянски език — нещо, което не са сторили нито апостолите,
нито римският папа, нито Григорий Богослов, ни Иероним, ни Августин.
Венецианското духовенство не осъждало св. Константина за проповядване
словото Божие на народен език, нещо, което съгласно решението
на поменатите от нас по-горе западни събори се допускало. Те
атакували въвеждането на славянския език като богослужебен, когато
според тях богослуженията могли да се извършват само на гръцки,
латински и еврейски.
Отговорът
на философа бил съкрушителен. Той обхващал и теорията
и практиката на древната Христова църква. Още в увода
на своята защитна реч пред триезичниците просветителят на славяните
поставил като основа на своите доказателства Св.Писание, чийто
непререкаем авторитет противниците му не можели да отрекат. Според
словото Божие, всички народи могат да славят Бога на свой език.
Защото Бог праща дъжд, слънце и вятър на всички еднакво (Мат.
5:45). Минавайки от спокойния тон на обективното изложение към
разгорещения език на полемиста и, изпълнен с възмущение, св.
Константин извикал: “Как не се срамувате да допускате само три
езика, а другите народи и племена да оставяте да бъдат слепи
и глухи?!”. Навлизайки в съществената част на своето слово —
доказателствената, — славянският мисионер започнал с доводи из
областта на църковната практика. Той си послужил
досетливо с необоримото доказателство на историята: “Ние знаем
много народи, които имат писменост (книгы
№мэюще) и служат литургия Богу (Бог№
слав№ вьздающе) на своя език. Такива са арменците, персите,
авазгите, иверците (грузинците), сугдите, готите, обрите (аварите),
тирсите, хазарите, арабите, египтяните, сурите (сирийците) и
мн.др.”.
Прав
ли е бил славянският философ в споменаването на всички тия народи
като имащи своя писменост и свой богослужебен език? Проф. Ив.
Дуйчев, след като е направил обстойни и добросъвестни научни
справки, намира историческо оправдание за поменаването им, и
окачествява св. Кириловото твърдение като основателно. Измежду
всички изброени народи, според проф. Дуйчев, не са открити достатъчно
исторически данни само за три народа: сугдите, аварите и хазарите.
“Но преди да бъде набеден Константин във фалшификация на историческите
факти, — казва той — нека поразмислим върху недостатъчността
на нашата информираност в сравнение с тая на един учен от IX
век, който в други случаи заслужава пълно доверие. Тогава, вместо
да се поставят под съмнение неговите твърдения по този пункт,
по-уместно би било да се изкаже съжаление относно нашата недостатъчна
осведоменост за споменатите народи”. (1)
По-нататък
св. Константин минава от практическите доказателства към теоретическите.
Той привежда множество подходящи цитати из Св.Писание, което
показва за лишен път, колко добре го е владеел. След като напомня
прекрасните думи на псалмопевеца — цялата земя да пее на Господа
(Пс. 95:1; 97:1,4; 65:4), всички народи да Го хвалят и всички
племена да Го прославят (Пс.116:1), той накратко цитирал евангелския
текст, че на всички (без разлика на народност), които приели
Христа, е дадена възможност да станат чеда Божии (Иоан.1:12)
и особено подчертава последния завет на Спасителя: “Идете, научете
всички народи” (Мат.28:19), като много уместно цитира от последната
глава на Св. Евангелие от Марко думите: “ще говорят нови езици”
(16:17). В потока от цитати той изведнъж пак пламва от свещена
ревност и с риск да си навлече смъртната омраза на лъжебратята
им превежда изобличителните думи на Богочовека: “Горко вам, книжници
и фарисеи, лицемери, задето затваряте царството небесно пред
човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да
влязат” (Мат.23:13). Най-сетне той завършва с думите на св. ап.
Павла, че говоренето на непознати езици не ползва църквата нито
служи за назидание, а е говорене на вятъра, че е за предпочитане
да се кажат в църква пет думи разбрани, за да се поучат и други,
отколкото хиляди думи на език непознат (1 Кор. 14:5-40).
С
такива и с много още други доводи той посрамил противниците си и така ги
напуснал. За светите братя не оставало друго освен да потърсят защитата на
Рим.
1) Dujcev, Ivan. Il problema delle lingue nazionali nel Medio evo e gli Slavi, in: Richerche Slavistiche, VIII, 1960, p.14.