Моравия,
гъсто населена със славяни, дълго се намирала под гнета на аварите. В 796
г. Карл Велики успял да разгроми аварската държава и да наложи властта си
над славяните. За да затвърди своето господство в новозавладяните земи, той
се постарал да насади в тях християнската вяра. Моравия и Панония били подчинени
в църковно-административно отношение на залцбургския архиепископ.
Сред
покръстените славяни работели латино-немски духовници. Те извършвали
богослужението на единствения на Запад богослужебен език — латинския,
а проповядвали на немски, понеже не знаели славянски. Проповедта
на говоримия език била допустима съгласно взетите на съборите
във Франкфурт (794), Ахен (801) и Майнц (813) решения — свещенослужителите
да благовествуват на понятния народен език и даже да четат на
него Символа на вярата и някои молитви.(1) По силата на тия решения
могло следователно да се проповядва и на славянски език. Но нямало
кой да върши това. Латино-немското духовенство нито владеело
езика на славяните, нито искало да се допуска славянска проповед,
поради асимилаторските стремежи на немската политика. Естествено
това не се нравело на западните славяни.
При
Моймир (818-846) моравците успели да си създадат своя държава,
която, макар да се намирала под протектората на немците, крепнела
в национално самосъзнание и в стремеж към самостоятелност. При
Ростислава (846-870) Моравия успяла да си извоюва пълна независимост.
Новата суверенна славянска държава граничела на запад със силното
царство на Лудвика Немски (843-876), а на изток — с Борисова
България, която стигнала в разширението си до големите реки Сава
и Тиса.
Като
се боял и от немци, и от българи, Ростислав взел да насочва погледа
си към влиятелната Византия, отдето се надявал да получи проповедници
на славянски език, а заедно с това и църковна самостоятелност.
С такава обърната към Византия политика той разчитал да добие
двойна полза: чрез славянската проповед — парализиране на немското
асимилаторско въздействие, а чрез приятелските връзки с Византия
— подсигуряване гърба си откъм опасната България. Ростислав не
може да не е знаел, че в пределите на ромейската империя живеят
много славяни. Той може би даже е бил чувал за прославения мисионер
Константин Философ, славянин по произход, и затова с толкова
ясна и конкретна молба се обърнал към Михаила III. (2) Според
житиеписеца, пратените от него посланици се явили пред императора
и му казали от името на своя владетел следното: “Нашите хора
се отказаха от езичеството и започнаха да се придържат о християнския
закон. Ала ние нямаме такъв учител, който да ни обясни на наш
език истинската християнска вяра, та, като видят това, и другите
страни да подражават нам. Затова изпрати ни, царю, такъв епископ
и учител! Защото от вас всякога излиза добър закон по всички
страни”(ЖК, гл.XIV, c.57).
След
като предава тия думи на Ростислава, вероятно поднесени на византийския
император в писмена форма, житиеписецът разказва, че Михаил III
свикал придворен съвет, в който участвували вуйчо му Варда, изрично
споменат в житието, и други важни сановници, между които вероятно
и патриарх Фотий. Царят поканил на тоя съвет Константина Философа,
запознал го с просбата на моравците и му рекъл: “Знам, философе,
че не си добре със здравето, но ти трябва да отидеш там! Никой
друг не може да свърши тази поръчка така, както ти”. Методиевото
житие допълва, че императорът добавил още: “Ще ти дам големи
дарове. Иди, като вземеш със себе си и своя брат игумена Методия.
Вие сте солунци. А всички солунци добре говорят славянски” (ЖМ,
гл.V, c.88).
Tyk
за пръв път житиеписецът на св. Кирила говори за разклатеното
му здраве. Може би тежкото пътешествие до Хазария и назад, свързано
с много неудобства и лишения, а може би доброволните и непосилни
трудове, с които философът изпълвал дните и нощите си в съставяне
на славянската азбука и в работа над преводите, подкопали здравето
му. То ще да е било доста влошено, за да споменава за него и
императорът.
Св.Константин
отговорил: “Макар и да съм немощен и болен телом, ще отида”.
Този отговор ни насочва към ценни заключения. Мисионерът не се
подвоумил дори и при доста разклатеното си здраве да даде съгласието
си по две причини. Първата, която можем да наречем субективна,
е тая: Св.Константин се е чувствувал призван за мисионер. Той
се отказал от светски живот, не приел предлаганите му високи
служби и без колебание оставил даже Магнаурската школа, за да
отиде да защищава християнката вяра при сарацините, готов да
умре там за Св.Троица. Същата мисионерска ревност той проявил
и когато му предложили мисионерско пътешествие до хазарското
царство, дето бил готов да отиде пеш, бос и без нищо, подобно
на апостолите. Така горяла душата му за проповядване и разпространяване
на християнството! И ако мисиите сред чуждите нему народи толкова
го привличали, колко повече ще да го е въодушевила мисълта, че
ще може да мисионерствува сега сред славяни, с които той се чувствувал
кръвно свързан!
Обективната
причина, която и при болезненото му състояние го склонила
да даде съгласието си за мисионерствуване в Моравия била следната:
Св.Константин се чувствувал подготвен тъкмо за апостолска дейност
сред славяните много по-добре, отколкото за всичките си досегашни
мисии, едно, защото е знаел отлично славянския език, второ, защото
е бил вече открил славянската азбука и трето, защото бил започнал
и преводите на свещените библейски и богослужебни книги, начевайки
с изборните евангелски четива, първото от които е пасхалното:
“Испрьва бэ Слово, и Слово бэ №
Бога, и Богъ бэ Слово” (Иоан.1:1). Да би се отказал сега
от предложението, би значело да пропадне цялото му дело. Затова,
макар и болен, той се съгласил.
Досега
с никого, освен с брата си, философът не бил споделял съкровената
си мисъл — да създаде славянска писменост за непросветените славянски
маси. Сега, по повод поканата да отиде мисионер сред славяните
в Моравия той ще се опита пред императора и неговите съветници
да направи първата стъпка за разкриване на своя план. В по-нататъшния
разговор между него и Михаила III ние виждаме тъкмо такова тактично
пристъпване към разбулване на дълго скриваната тайна — просвещаване
на славяните чрез славянска писменост! След като е изразил по
принцип съгласието си да мисионерствува сред моравците, светият
мъж изведнъж поставя условие, той, който никога до сега при предишните
си мисии не бе поставял никакви условия: “Ще отида с радост там, ако
имат букви (следователно и книги) на своя език”.
Не
е бил той човекът да не знае, че моравците нямали своя славянска
писменост. С поставянето на неочакваното условие той искал да
подготви царя да възприеме мисълта, че такива букви са необходими
за успешното мисионерствуване сред славянството и, като го убеди
в това, да спечели съгласието му за създаване на славянска писменост.
С
това, че св. Кирил е представен като пръв, който
повдига въпроса за славянски букви, стават ясни две неща: 1.
че не у другиго, а у него най-напред се е появила идеята за създаване
на славянска писменост, и 2. че не друг, а той я е осъществил.
В двете тия неща, особено в първото, се крие всичкото величие
на св. Кириловия гений. Не е толкова трудно да измислиш нова
азбука при наличието на съществуващи стари азбуки, няколко от
които Константин като филолог е познавал, макар и зафиксирането
на особените звуци, свойствени на славянския език, да не е лека
работа. Не е също така най-трудното нещо да превеждаш на новия
език с новоизмислената за него азбука свещените книги, щом си
отличен познавач и на стария език, от който превеждаш, и на новия,
на който превеждаш. Но да дойдеш, при сложната тогавашна политическа
и духовна обстановка и при владеещия умовете триезичен предразсъдък
до идеята да създадеш за презираните некултурни варвари-славяни
азбука и да пожелаеш да ги издигнеш до нивото на образоваността
чрез създаването на славянска писменост, — ето това е било нещо
грандиозно, нещо, което е могло да се роди само в главата на
един гениален, прозорлив и равноапостолен мъж, какъвто безспорно
е бил св. Кирил. Не напразно в идването до идеята за славянска
писменост мнозина съзират върховната и най-светла проява на Константина
Философа. (3) Тя съставя неувяхващия венец на неговото безсмъртно
име.
Мъдрият
солунчанин досетливо използувал идването на Ростиславовите пратеници
в Цариград като най-удобен момент, за да издействува от византийските
политически и духовни власти позволение за славянската писменост
в името на евангелизирането на славяните.
Не
е наша задача да разглеждаме тук спорния въпрос, кога точно и
при какви обстоятелства у св. Кирила възникнала идеята да създаде
славянска писменост. За нас е достатъчно твърдо доказан фактът,
че той е изобретателят на славянските букви, и че той и брат
му Методий първи започват да превеждат на славянски свещените
книги и богослужебните последования и то, както основателно се
предполага, на езика на българските славяни, (4) понеже тоя език
те са усвоили в Солун още вкъщи като деца. Явно е също, че магнаурецът
дълго се е готвел за мисионер сред славяните, като имал предвид
най-близките до Византия славяни — българските. Съобщението в
краткото житие “Успение Кирилово”, че той още преди да отиде
при сарацините, което е станало към 855-856 г., е посетил една
славянска област по течението на р.Брегалница, дето мисионерствувал
сред славяните и им написал книги на славянски език, (5) може
да се вземе като далечна следа на една загубена историческа диря,
толкоз повече че това съобщение съвпада с датата 855 г., която
херноризец Храбър обявява за изнамирането на славянската азбука.
Правещият впечатление отказ на философа от всякакви светски служби
и дори от прилягащата му повече от всичко друго преподавателска
дейност в Магнаурската школа, както и неговото уединение в монастири
при силно подчертания му стремеж към църковно-обществена вътрешна
и външна мисионерска дейност ние си обясняваме с това негово
тайно желание — да се посвети изцяло, чрез основна подготовка,
на апостолско-просветително мисионерствуване сред славяните.
При
неблагоприятните тогавашни условия на триезичие и политико-асимилаторски
стремежи, характерни не само за немците, но и за византийците,
които също се стараели всячески да претопят славяните в пределите
на Византия, (6) просто опасно е било да се мисли за славянска
азбука. Това ни дава основание да предполагаме, че св. Константин
дълго ще да е обмислял, как да се проведе създадената вече славянска
писменост, толкова необходима за резултатното и трайно просвещение
на славяните. За него, обичащия православната вяра и познаващия
пагубността на еретичеството, е било основна грижа — славяните
да се приобщят към православието. На тая цел, както и на целта
да се просветят неуките еднокръвни братя, той подчинил изнамирането
на славянските букви. За него е било съвсем ясно, че без писменост
истинското учение лесно може да се изопачи, докато написаното
учение остава твърдо и неизменно. Тъкмо това обстоятелство той
се решил да изтъкне сега пред дворцовия съвет, за да издействува
позволение за славянската писменост.
В
житието му са предадени тия негови кратки и на пръв поглед загадъчни
думи, отправени към Михаила III: “Кой може да пише беседа на
вода и да си навлече еретическо име?” Какво означават те? — Правилно
ги тълкува проф. Ив. Дуйчев, като казва: “Константин Философ
желаел да изтъкне невъзможността и безполезността да се извършва
истинска мисионерска дейност сред населението на великоморавските
земи без помощта на писменост. Без да бъде скрепена чрез писменост,
християнската проповед рискувала да бъде зле разбрана, зле тълкувана
и разпространявана и поради това можела лесно да се превърне
в еретическа, сиреч неортодоксална доктрина”. (7)
Да
си навлечеш име на еретик е било нещо особено опасно в оная епоха.
Нямало по-страшно провинение от държавната измяна и от еретичеството.
А ето сега и двете тия опасности висели над главата на онзи,
който искал да въведе славянската писменост. В държавна измяна
могли да го обвинят политическите деятели, виждайки в славянската
азбука подстрекателство на славяните към самостоятелност. А в
еретичество могли да го обвинят някои духовници и особено триезичниците,
които считали въвеждането на нова писменост за непозволено отклонение
от установения църковен път. Разбира се, Константин е бил далеч
от мисълта и за държавна измяна, и за еретичество. Но как би
могло да се избегнат и двете тия опасности при разпространените
тогава предразсъдъци и при сложната църковно-политическа обстановка?
Нехалкидонските
(монофизитските) и ориенталските църкви, отклонили се от Византия
по политически причини, били изпаднали в неправославие. Те си
служели в култа и в богословското просвещение със своите национални
езици и с това създали у византийците ненавист към въвеждане
на народните езици в богослужението. Поради техния пример всяко
езиково нововъведение сред славяните би могло да буди подозрение
за уклон към църковно-вероизповеден сепаратизъм и към еретичество.
От
друга страна триезичниците, каквито имало особено на Запад, дето
трябвало сега да се мисионерствува, не давали и дума да се проговори
за въвеждане на нов богослужебен език. Вярно е, в източната църква
унаследените традиции от древността били още живи. Тук от край
време се допускали националните езици в църквата. В това отношение
източната църква следвала примера на древната църква, която считала,
в духа на ап. Павловото благовестие (Рим.10:12), всички народи
за равни пред Бога, поради което и богослужението както и превеждането
на словото Божие на говоримите езици се смятало за нещо нормално.
Незаличим бил в паметта на византийската църква и примерът на
великия св. Йоан Златоуст, който имал голямата грижа за разпространение
на християнството сред готите, като създавал за тази цел кадри
от готски монаси и епископи, допускал в Цариград да се проповядва
на готски език, поощрявал готското богослужение и превода на
Св.Писание на готски език. (8)
Но
сега положението се променило. И във Византия имало триезичие,
а освен него и силен политически стремеж за постепенно асимилиране
на близките славяни. Да се създаде за тях грамотност, би означавало
да се попречи на осъществяването на държавната политика. А да
се оставят славяните без грамотност, би значело да се изложат
на опасността да изпаднат в еретичество. Тук е била голямата
мъчнотия, която е трябвало де се преодолее.
За
св. Константин Философ, който носел в душата си светлата ревност
на Златоустия проповедник и влагал апостолски жар в своето християнизаторско
дело, са били, въпреки господствуващото триезично заблуждение
и въпреки асимилаторските домогвания на политиците, немислими
и богослужба, и молитва на неразбран за славяните език. ховек
със жива вяра, с будна съвест и с топло чувство към славяните,
тия прости и непросветени люде, за които до тогава “никой не
бил се погрижил”, както съчувствено се говори за тях в Методиевото
житие (ЖМ, гл.II, c.86), великият солунчанин е бил решен на всяка
цена, даже с риска да си навлече омразата и на Цариград, и на
Рим, да въведе славянската писменост. Все пак, в интереса на
своето дело, той гледал да го осъществява мъдро и тактично, без
сътресения. Ето защо, когато му предложили да отиде в Моравия,
той, виждайки в това намеса на Провидението за успешно провеждане
на плана си, казал, че ще отиде там, ако моравците имат букви
на своя език. След като царят забелязал, че нито дядо му, нито
баща му, нито мнозина други, които са търсили да открият подобно
нещо, не са могли, че и той също така не е в състояние да направи
това, философът отговорил умно, че в такъв случай той не ще може
да изпълни възлаганата му задача, понеже, както е невъзможно
и безполезно да се пише беседа на вода, тъй е безполезно и да
се проповядват на неукия славянски народ божествените догмати,
ако те не бъдат записани на разбран за славяните език с техни
букви. Иначе лесно ще се изопачи православното учение, за което
нещо той не може да поеме отговорност. Той не желае да си навлече
еретическо име! Тогава императорът и Варда, някак естествено
доведени от философа до вътрешно съгласие с него, сами предложили
на Константина да състави славянска азбука. “Ако ти пожелаеш,
Бог може да ти даде това, — рекли му те — понеже Бог дава на
всички, които без съмнение Го молят, и отваря на хлопащите”(Лука
11:9).
Тактът
на философа довел до победа. Мисионерът досетливо употребил аргумента
на православието срещу триезичието. Православието — все едно
че казвал той — може да се проповядва и запази навеки сред непросветените
славяни тъкмо чрез въвеждане на славянския език в богослужението
и чрез създаването на славянски книги. А триезичеството, обратното,
закриляйки невежеството и непросветеността, може да отклонява
от православието. Аргументът на православието, скъпо тогава за
Византия, бил най-силното оръжие в ръцете на мисионера. Той изиграл
решителната роля. Никой в Цариград не можел да се съмнява в православието
на Константина, приятеля на ултраправославния Фотий и царския
пратеник при сарацини и хазари за защита на православната вяра!
Затова и императорът му гласувал пълно доверие и му разрешил
да създаде писменост за моравските славяни. Колкото пък до асимилаторските
намерения спрямо близките славяни, византийският двор не виждал
опасност за политиката си от въвеждане на славянско богослужение
сред далечните славяни. Напротив, в това той съзирал изгода за
себе си, понеже си спечелвал в лицето на моравците добри съюзници
срещу българите, а и придобивал в Моравия православни приятели
срещу властолюбивите домогвания на Рим.
На
св. Константина тъкмо това и трябвало — да получи царско разрешение
на отдавна замисленото и започнато дело. С молитва и прилежание,
в което, според житиеписеца, участвували и негови верни сътрудници,
той в уединение заработил над славянските писмена. Ж итиеписецът
представя това като бързо осъществен факт. Той съзнателно не
разказва подробно, как, кога и при какви обстоятелства е станало
всичко това, за да не се придаде на смелото дело на философа
оттенъка на конспирация срещу византийската власт. Та нали в
полза на немирните съседи — българските славяни — били измислени
славянските букви! Затова, ползувайки се от благоприятното обстоятелство
— пратеничеството на Ростислава — житиеписецът изобразил св.
Кирила като такъв, който създал славянската писменост, макар
и по своя идея, но не като че ли напълно по своя инициатива,
за да не падне върху него и привържениците му вината на неприятното
за Византия новаторство. Императорът е онзи, който подканва философа
да създаде въпросните букви!
Спечеленото
благоволение за създаването на славянската писменост развързало
ръцете на философа. Оттук нататък той можел да действува вече
по-спокойно, осигурил гърба си поне откъм византийска страна.
През
863 г. двамата свети братя, придружени от някои свои ученици
— помощници, безспорно славяни, напълно единомислени с тях, тръгнали
за Моравия. Те носели на Ростислава писмо от Михаила III, a на
моравските славяни — безценния дар на славянската писменост,
въплътена в първите преводи: Изборното Евангелие, Апостола и
Псалтира (ЖМ, гл.15, с.95.) При всичката си богоозареност и талантливост
бележитите славянски първоучители едва ли са могли да видят необхватното
величие на този исторически момент, когато чрез техния смел подвиг
бил запален факелът на славянската просвета в Моравия. Оттук
светлината на славянската азбука имала да огрее в близко бъдеще
многомилионните славяни, пръснати по цяла Източна Европа от южните
ù морета до далечния север, и да обогати света с една нова сияйна
книжовност.
Ростислав,
според житието, приел в своята столица (за каквато се сочи Велеград)
с големи почести новодошлите просветители, събрал младежи и им
ги поверил, за да бъдат обучавани. Между учениците на свв.братя
имало може би и по-зрели мъже, които трябвало след завършване
на обучението веднага да бъдат ръкополагани за свещенослужители.
Великите
солунци се отдали на упорита работа. Прославеният магнаурски
професор се превърнал в първоначален преподавател на най-елементарни
знания! Вместо да се занимава с дълбока философия и с високо
богословие, той взел да учи възпитаниците си на азбуката! Но
в тая на вид най-обикновена обстановка на учителствуване имало
нещо необикновено, нещо ново и величаво! Преподаването се водело
на славянски език, който до сега нямал ни учител, ни книги! Тук
се преподавала за първи път славянска граматика. Съвсем невежествени
хора се въвеждали в тайните на писмеността! За първи път се отваряла
дума за славянска фонетика, морфология, синтаксис! Тук се разоравала
с небивала енергия и апостолска себеотдайност целината на бъдещата
славянска култура, на която е бил определен от Провидението дълговечен
живот и непрекъснат исторически възход, за да стигне до върхове,
които да смаят света!
Светите
братя не се задоволили с учителствуване. Покрай преподаване на
славянска граматика и писменост, те запознавали учениците си
всестранно с истините на вярата и продължавали в свободното си
от преподавателски задължения време книжовното си дело, като
постепенно превели на славянски целия църковен чин, утренята,
часовете, вечернята, повечерието и св. Литургия. В Моравия за
пръв път взело да се извършва богослужението на славянски език.
За новопокръстените моравци това било небесно откровение, божествен
дар! Кротостта, жертвената любов и високата евангелска добродетелност
на учителите пленявали, завладявали, въодушевявали. Неуките славяни,
глухи за немската проповед, прочули! Новопокръстените, неми пред
латинските меси, проговорили!(Ис.35:5) (ЖК, гл.XV, c.59).
Св.Константин
проявил и тук, както сред сарацини и хазари, апостолския си темперамент.
Заедно със своя благословен брат той взел да обикаля градове,
паланки и села, проповядвал Евангелието и подканвал некръстените
още да се кръстят. (9) Тъй минали в неуморен, скромен, всеотдаен
и благодатен труд няколко години. През този творчески и високо
напрегнат период, представляващ един от най-величавите епизоди
във всемирната история, се поставили трайните основи на славянската
писменост, църква и култура. Навред в Моравия пламнали огньовете
на просвещението: и в замъците на знатните князе и старейшини,
и в малките къщички на простите граждани. Изграждало се невиждано
дело! Организирало се славянско богослужение! Въвеждали се славянски
свещени и богослужебни книги! Бог се славел на считаната до скоро
за варварска славянска реч!
Ако
вземем под внимание простия факт, че западните народи в това
време не могли дори и да мечтаят за своя писменост, за национално
просвещение и за богослужение на народен език, ще оценим по достойнство
великото дело на славянските първоучители. Те изпреварили с векове
пробуждането на Запада.
1.
Вж. Горский, А. В. Жития свв. Кирилла и Мефодия. — В: Кирилло-Мефодиевский
сборник, М. 1865, с.35, заб. 33; Куев, К. Черноризец Храбър. С., 1967,
с.75.
2.
Вж. Италианската легенда, 7. Милев, А. Жития на св.Климент Охридски, С.,
1961, с.149.
З.Голубинский,
Е. Пос.съч., сс. 203-204; Малышевский, И. Пос.съч., с. 90 и следв.
4.
Георгиев, Ем. Кирил и Методий и развитието на българската култура. Вж. сборника
Хиляда и сто години слав. писменост, с. 28.
5.
Балан, А. Т. Кирил и Методий, св. II, с. 116.
6.
Вж. Ангелов, Д. Кирил и Методий и византийската култура и политика. — В сборника:
Хиляда и сто години..., с. 58 и следв.
7.
Дуйчев, Ив. Пос. съч., с. 115. Вж. също Воскресенский, Г. Пос. стат., кол.
305.
8.
Св. Иоанн Златоуст. Письмо XIV к Олимпиаде, Творения, т. III, кн. II. СПб,
1897, с. 644; Письмо 194 к гофским монахам. Пак там, с. 785 и следв., вж.
заб. 2; Беседа VIII, Творения, т. XII, кн. I, СПб., 1906, с. 329 и следв.
9.
Вж. Малышевский, И. Пос. съч., с. 138.