Житието не говори нищо за проявите на св. Константин Философ в Магнаурската школа. Но ние можем да се досещаме, че той там ще да е показал пред своите слушатели покрай огромните си познания още и ловката си диалектическа способност, живата си и пъргава мисъл, както и ораторския си дар. Това го прославило така много, че той още в най-млада възраст бил използуван от правителството за важни диспути с представители на отречената иконоборческа ерес, а след това за проповядване на православната вяра извън пределите на Византия. За такива мисии нямало по подходящ човек от него. Той бил енергичен, всестранно образован, дълбоко православен и богословски начетен. Покрай философската си подготовка познавал прекрасно и цялото Св. Писание на Стария и Новия Завет. Пък и професията му преподавател в Магнаурската школа го задължавала да се явява където го повикат, на диспути, за да защищава православната вяра.
     Като първа блестяща проява от вътрешната църковно-мисионерска дейност на св. Константин житиеписецът отбелязва прението му с иконоборческия патриарх Анис или Янис. Кой е бил този Янис? Това е известният Йоан VII Граматик, патриаршествувал в Цариград от 21.IV.832 до 12.II.842, когато е бил свален от престола си за иконоборчество, след възтържествуването на православието. Йоан е бил известен със своята ученост. Упорит в еретическите си убеждения, той продължавал и след лишаването си от сан да работи против православието. Особено опасен ставал той с разпространяването на мълвата , че бил свален с насилие, че неговото учение е правилно и че никой не е в състояние да го обори. Поставяйки ударението върху своята политическа беззащитност и върху липсата на състоятелни доказателства против неговото учение, бившият патриарх се представял като пострадал “за правдата” и се стараел да извика съчувствие към себе си. Подмолната му дейност можела действително да причини големи вреди на православието. Гордата ученост трябвало да бъде усмирена чрез силата на диалектиката и с тежестта на богословските доказателства. Кой можел да извърши тази услуга на Църква и държава? — Погледите на царя и патрициите се обърнали към Константина Философа.
     Някои, като Киселков,(1) оспорват достоверността на прението с иконобореца-патриарх. Но други (2) го считат напълно достоверно и го отнасят към периода между 842 и 851 г.
     По нашето мнение диспутът е исторически факт, защото:
     1. Взелите в него участие лица са исторически, а не измислени.
     2. Макар и да не е казано точно кога е станало прението, то приляга отлично към оная историческа рамка, в която е поставено. Между обрисуваните от житиеписеца в диспута лица, събития и историческа обстановка и онова, което ни е известно за същите от византийската история, има пълно съответствие.(3)
     3. Остроумието на Константин Философ, отразено в прението, не може да се счита за измислено, както се измислят легенди за волеви и даровита личности, защото това остроумие напълно съответствува на дарованията и подготовката, които е имал Константин Философ.
     4. Най-сетне маниерът на водене прения е типичен за нашия философ и се повтаря в разговорите му със сарацини и с хазари. Ако тук се усъмним в автентичността на прението поради остроумните въпроси и отговори и поради особения метод, напомнящ Сократовия, за водене разговори, ще трябва да отречем достоверността и на пренията със сарацини и хазари. Но тъкмо такова необосновано и голословно отричане не е научно.
     Няма съмнение, че диспутът между Константин Философ и иконоборческия патриарх Янис е станал. И ако трябва да се съжалява за нещо, то е само за едно, — че този твърде интересен диспут не е даден в подробности. Житиеписецът е счел достатъчно — за илюстриране тънката диалектическа способност и ораторска ловкост на магнауреца — да ни предаде следните няколко реплики:
Беловласият патриарх, виждайки пред себе си вместо равностоен по възраст или ранг диспутант, съвсем млад момък, счел за оскърбление да влиза в прение с него и с придружаващите го и рекъл: “Вие не сте достойни за моето подножение; как аз ще вляза в прение с вас?” На това философът отговорил: “Не се придържай о човешкия обичай, но гледай Божиите заповеди! Защото както ти от Бога си създаден от пръст и дух, така сме и ние всички... Прочее, гледайки на пръстта, не се гордей!”.
     Патриархът, желаейки очевидно да се отклони от спора, забелязал, че не е прилично той, старият, да се състезава с младежи. Но досетливият солунчанин намерил какво да възрази:
     — Кажи — рекъл той — в коя възраст душата е по-силна от тялото?
     — В старост — отговорил иконоборецът.
     — А към какво състезание те приканваме ние — към телесно или духовно?
     — Към духовно.
     — Е добре, ти тогава ще бъдеш по-силният!
     Така той ловко го предизвикал към духовно състезание. Заставен да дискутира, патриархът попитал, желаейки да забърка събеседника си: “Кажи ми, младежо, защо ние не се покланяме на счупен кръст (т.е. когато не са налице всичките му части — в ск.м.) нито го целуваме, а вие не се срамувате да отдавате чест на икона, дето е нарисуван някой само до гърдите?” Философът отговорил: “Кръстът има четири части и ако една част липсва, той не е кръст. А иконата чрез лицето именно показва образа и подобието на оногова, в чест на когото е нарисувана”.
     В тоя дух патриархът задал още някои въпроси. Философът отговарял все умно и осведомено. Най-сетне патриархът решил да използува най-главния си аргумент, с който като със светкавичен удар да срази противника си.
     — Щом Бог е рекъл на Мойсея: “Не сьтвориши вьсакаго подобия” (Изх.20:4), как вие правите такива и им се кланяте?
     Св.Константин показал тук своята способност да анализира текстовете на словото Божие, при което единствено те могат да получат своето правилно тълкувание и отговорил:
     — Ако бе рекъл “Не сьтвориши никакого же подобия”, ти би имал право. Но Той е рекъл: “не вьсакого”, т.е. недостойното (подобие) е забранено.
     Тъй младият философ затворил устатата на стария иконоборец, показвайки в юношеско тяло зрял ум.
     Проф.Ем.Георгиев пише за този диспут: “Прението е любопитно и живо, което свидетелствува, че е записано непосредствено след като се е състояло. И въпросите, и отговорите в него са така ударни и находчиви че мъчно можем да си ги представим измислени от житиеписеца: те издават полемика на най-високо научно в средновековен смисъл на думата и интелектуално равнище между предни идеолози на съществуващи две партии във Византия и изобщо в гръко-славянския югоизток. В словесното си двуборство с иконобореца младият Кирил за пръв път проявява своя голям словесен дар — дар да води спор, да защити своите възгледи и православието. Това прение го е прославило, открило му е път към следващите мисии, с които бива натоварен”. (4)
     Ние не мислим, че това ще да е била единствена проява на Константина Философа из областта на вътрешната църковна мисия. Ако не другаде, поне в Магнаурската школа, като преподавател, той е оборвал ересите пред своите питомци, посочвал е със свойствената живост на своята лекоподвижна мисъл несъстоятелността на лъжеученията и утвърждавал слушателите си във вечните и неизменни истини на православието.
     Житиеписецът е счел за нужно да опише само този епизод из вътрешно-мисионерската дейност на св. Кирила, за да представи с по-голяма убедителност по-нататъшните негови подвизи, извършени на външно-мисионерското църковно поприще. Повод за такива подвизи се представил скоро.

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.