Последна промяна:
2005-08-03 9:52

Архимандрит Серафим (Алексиев)

СВЕТИТЕ БРАТЯ КИРИЛ И МЕТОДИЙ И ПАПСТВОТО

Днес римо католическите среди на Запад и у нас често спекулират с паметта на равноапостолните славянски просветители св. св. Кирил и Методий. Вероятно те разчитат на това, че повечето читатели не познават историческите факти. Така или иначе римокатолическата пропаганда упорито се мъчи да внушава, че светите братя са били верни последователи на Рим и че папството има някакви особени заслуги в тяхното дело.

Тук ще се постараем да осветлим накратко този въпрос, основавайки се предимно на задълбочения труд на известния православен богослов, канонист и историк епископ Никодим Милаш [*], издаден в края на миналия век под заглавие «Славянските апостоли Кирил и Методий и истината на Православието». Написан по повод на активното римокатолическо настъпление против Православната Църква през 1880—1881 г., този труд е много актуален и днес, при създалите се подобни обстоятелства.

За опровержение на римокатолическите претенции епископ Никодим Милаш (тогава архимандрит) освен обширните си историко-богословски познания е ползувал и цяла поредица достоверни исторически документи от IX век, които хвърлят обилна светлина и върху изследваните събития, станали преди повече от 1100 години. Това са най-вече оригинални папски послания, пазени в Британския музей (Лондон), но проучени и публикувани едва през миналото столетие благодарение на учените -сътрудници на известното издание «Monumenta Germaniae Historica». Д-р Никодим Милаш ги цитира в следния ред:

1) Послание на Адриан II до Ростислав, Светополк и Коцел. [1]
2) Наставление на Йоан VIII към Павел, еп. Анконски при тръгването му на път за Панония. [2]
3) Послание на Йоан VIII до св. Методий, изпратено чрез Павел еп. Анконски. [3]
4) Послание на Йоан VIII до Адалвин, архиеп. Залцбургски. [4]
5) Послание на Йоан VIII до Херманрих, еп. Пасауски [5]
6) Послание на Йоан VIII до Ханон, еп. Фрайзингенски. [6]
7) Послание на Йоан VIII до крал Лудвиг. [7]
8) Послание на Йоан VIII до крал Карломан. [8]
9) Послание на Йоан VIII до св. Методий от 879 г. [9]
10) Послание на Йоан VIII до Светополк от 879 г. [10]
11) Послание на Йоан VIII до Светополк от 880 г. [11]
12) Послание на Йоан VIII до св. Методий от 881 г. [12]
13) Послание на Стефан V/VI до Светополк. [13]
14) Наставленията на Стефан V/VI към еп. Доминик и презвитерите Йоан и Стефан при тръгването им на път за славяните. [14]
 
 

*   *   *

Пристъпвайки към интересуващия ни въпрос, трябва преди всичко да подчертаем, че св. св. Кирил и Методий са духовно родени и възпитани от Православната Църква. Тяхната просветителска мисия сред западните славяни е организирана от Константинополската поместна църква с благословението на св. патриарх Фотий и по поръчение на византийския император Михаил III. B своето учение, проповед и мисионерска дейност св. братя в нищо не са отстъпили от непоклатните и свети устои на тази Църква, положени от Самаго Господа Иисуса Христа и Неговите Апостоли и веднъж завинаги утвърдени от Светия Дух на Седемте Вселенски събора. Техните древни жития и запазените исторически паметници ясно свидетелствуват за това.

В съхранената и до днес своя вероизповед, известна под наименованието «Написанiе о правeй вeрe», св. Кирил (Константин Философ) малко преди смъртта си в Рим свидетелствува за православното си верую. В противовес на въвежданата тогава на Запад ерес за изхождението на Св. Дух и от Сина («Филиокве»), която изопачава самия догмат за Св. Троица, той пише: «Вярвам... и в един Свети Дух, Който изхожда само от Отца.»

Изповеданието завършва с думите:

«Така изповядвам аз своята вяра заедно с Методий, моя роден брат и най-близък помощник в Божията служба. В тази вяра се състои спасението и нея ние завещаваме на своите ученици, та вярвайки така, те да се спасят и в Страшния ден на Съда пак да ни я предадат (запазвайки я дотогава) истинна, неизменна и съвършена и да застанат отдясно на Господа Иисуса Христа, нашия Истинен Бог, Комуто подобава слава през всички векове. Амин.»

Могат ли днес, след своите безчислени еретически нововъведения, римокатолиците да заявят, че са запазили вярата «истинна, неизменна и съвършена», както са ни я завещали двамата свети братя?! И ако отговорът на този въпрос може да бъде само отрицателен, то как се намират такива измежду тях, които настойчиво говорят за съществуване на духовна връзка между папството и славянските апостоли?!

Някои римо католически автори придават особено значение на посещението, което св. св. Кирил и Методий направили в Рим през 869 г., за да получат оттам разрешение за своята мисионерска дейност. Но в този факт няма нищо особено.

Преди всичко трябва да отбележим, че отпадането на Римския патриархат от Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква — пазителка на Православната вяра, е станало окончателно през 1054 г., т.е. почти сто години след разглежданите тук събития. Макар че няколко века преди това римските първосвещеници стъпка по стъпка започнали своето отклонение от нея, то верните на изначалната вяра поместни църкви от Изтока, следвайки Христовата заповед за любов и снйзхождение към съгрешаващите, все още запазвали духовно общение с християнския Запад.

Тук трябва да добавим едно не по-малко важно обстоятелство. Земите, в които св. св. Кирил и Методий разгърнали своята мисионерска дейност, от древни времена принадлежали на римския диоцез. [15] Следователно било е напълно естествено и дори задължително по църковните канони, светите братя да се обърнат към Рим както за благословение на своето дело, така и за ръкоположението на духовници в новопросветените славянски земи. . .

Спазването на строгата каноничност, плод на която е било посещението на св. братя в Рим, още веднъж свидетелствува за пълната безкористност на тяхната мисия. За сравнение тук ще напомним за противоканоничната дейност на изпратените почти по същото време в България римски проповедници, които по думите на св. Фотий [16], като диви зверове се втурнали в чуждото лозе, за да отклонят новопокръстения български народ от «правите и чисти догмати и от непорочната християнска вяра».

Но нека се върнем към нашата тема и накратко да разгледаме в светлината на конкретната историческа обстановка и последвалото историческо развитие онова отношение на папството към делото на братята просветители, което днес е предмет на спекулации и фалшификации.

Преди всичко прави впечатление невероятното противоречие в папските разпореждания относно мисията на св. св. Кирил и Методий. Това, което един папа разрешава и одобрява, следващият забранява или това, което един и същи папа днес постановява, утре го обезсилва като разпорежда точно обратното. Тази противоречивост и непоследователност в позициите на Рим е резултат на неизменната користност и властолюбие, които за съжаление през тази епоха вече съпътствували и съпътствуват до днес действията на римските първосвещеници.

Укрепването на славянските княжества в Мораво-Панонската област през IX в. събудило в управляващите князе желание да се освободят от духовната власт на латино-немската йерархия, активно способствуваща за понемчването на местното славянско население, и да създадат своя самостоятелна църква, проповядваща светото Евангелие на разбираем за народа славянски език. За тази цел моравският княз Ростислав се обърнал с молба към Константинополската църква, славеща се тогава с високата образованост и духовна култура на своя клир, и през 863 г. приел като многоценно съкровище изпратените оттам братя просветители св. св. Кирил и Методий. Залцбургската архиепископия, политически и народностно свързана с интересите на обширната немска империя на Каролингите, положила всички усилия, за да попречи на учредяването на самостоятелна славянска църква и да запази духовната си власт над Моравия и Панония, придобити от нея в ущърб на римския престол преди няколко десетилетия. В така разгърналото се противоборство Римската църква заела особено място, таейки свои планове и кроежи.

От епохата на Николай I (858—867), който положил основата на идеята за папска теокрация над целия християнски свят, Римската църква започнала да се стреми да ограничава митрополитските права на посилните и обширни архиепископи, отцепвайки от тях отделни епархии. Така тя създавала по-малки църковни ведомства, помагала им да утвърдят своята независимост от митрополитския център и ги подчинявала непосредствено под своята власт.

И така, в този исторически момент папските интереси съвпаднали с интересите на укрепващите славянски държави. Затова, в името на своите властолюбиви домогвания, Рим временно пожертвувал господствуващата на Запад триезична теория, забраняваща църковната употреба на «варварските» езици. Адриан II през 869 г. разрешил мисионерската дейност на светите братя, позволил богослужението да се извършва на славянски език и малко по-късно сам ръкоположил необходимото за създаване на независима славянска църква духовенство. С последния акт той фактически присъединил Мораво-Панонската област към своя диоцез. За глава на новоизградената църква бил хиротонисан сам св. Методий, като му била дадена титлата архиепископ
Моравски.

Но ето че през лятото на 870 г. немците удържали победа във войната със западните славяни. Княз Ростислав (846—870), по чиято покана през 863 г. дошли на проповед светите братя, бил заловен, ослепей и заточен в баварски монастир, където умрял. На неговото място бил поставен от немците покорният им Светополк (870—894), известен със своето коварство и порочен живот, а при княжеския двор на новия владетел се образувала силна пронемска партия. През есента на същата 870 г. срещу св. Методий е свикан епископски събор в Бавария в присъствието на самия император Лудвиг Немски. Главен обвинител бил Пасауският епископ Херманрих, един от водачите на папската делегация в България през 867 г. Св. Методий бил затворен в тъмница, нанесен му бил побой, продължително време бил държан под открито небе на дъжд и зимен студ при суровия алпийски климат. На събора той бил довлечен и бит пред всички с конски бич. Според решението на това беззаконно сборище славянският просветител бил заточен в град Елванген, във Фрайзингенския монастир.

След всичко това Залцбургският архиепископ Адалвин изпратил в Рим до папата свои пратеници със специален меморандум [17], в който освен настояване за възстановяването на правата си над Мораво-Панонската област, нарушени с учредяването на славянската архиепископия, той отправил обвинения срещу св. Методий, че извършва богослужението на славянски език по източния обряд — още един скромен факт, потвърждаващ верността на светите братя към православната Константинополска църква.

Две години и половина св. Методий страдал, затворен в тъмница, и всекидневно търпял хули и унижения. Мъчно можем да повярваме, че са били необходими повече от 30 месеца, за да може римският папа да реагира на деянията на лъжесъбора, над който той имал пълна йерархическа власт. Напразно мъченикът-страдалец апелирал от мрачната тъмница към Рим чрез свои пратеници.

Неговото освобождаване неслучайно съвпада с нов разцвет на Великоморавското княжество през 874 г., когато немците били победени в поредната си война със славяните и поискали мир. Въпросът за църковната независимост на Моравската държава отново се оказал на дневен ред. Папа Йоан VIII, който проявил такова равнодушие към страданията на св. Методий в годините, когато немската държава била силна, сега, при нейното неочаквано отслабване, отново станал «приятел» на славяните и «защитник» на св. Методий. В запазеното писмо-упътване [18] от 873 г., което Йоан VIII дал на своя пратеник при Залцбургския архиепископ — легата Павел Анконски, папата властно и безпрекословно защитил правата на Римската църква над Мораво-Панонската област и се разпоредил да бъде освободен подчиненият пряко на него славянски архиепископ. По същия свой пратеник той обаче предал и писмо [19] до св. Методий, с което му забранявал богослужението на славянски език.

Тези действия разкрили напълно същността на папската политика водена уж в полза на славянството — всички усилия на Йоан VIII били насочени всъщност към това, той да утвърди своята власт над новоучредената архиепископия. Що се отнася до належащата потребност на славяните да бъде проповядвана на разбираем език евангелската истина, — то тя с лека ръка била пожертвувана в угода на немските прелати. Така изпитващият според някои западни историци «най-нежна любов» към славяните папа Йоан VIII c един замах обезсмислял цялата просветителска мисия на светите братя и я свеждал до средство за осъществяване на властолюбивите стремежи на Рим да подчини обширните славянски области.

Но св. Методий бил верен на Православната Църква, от която бил изпратен на проповед. Ръководен от апостолска ревност и нелицемерна любов към новопросветеното Христово стадо, той ни най-малко не обърнал внимание на папската заповед, понеже ясно разбирал, че тя е противна на християнския дух и произтича от нечист извор. Отхвърлянето на папското разпореждане от страна на св. Методий е още едно свидетелство срещу онези, които всячески се стремят да докажат предаността на славянския просветител към Рим.

И така, ревностният Христов светител въпреки неимоверните трудности и пречки продължил своята проповед и богослужение на славянски език. Скоро обаче той бил наклеветен за това от самия княз Светополк и латино-немското духовенство. От запазеното послание на Йоан VIII [20] към св. Методий, с дата 14 юли 879 г. става ясно, че освен постоянното обвинение срещу него, отнасящо се до извършване богослужението на «варварски език», той бил обвинен, че «не учи така, както светата Римска църква» и «въвежда народа в заблуждение». Със същото послание св. Методий бил повикан от папата в Рим, за да даде отговор за делата си. Можело да се очаква, че там той ще бъде осъден и анатемосан. Но се случило точно обратното.

Папа Йоан VIII ce намирал в особено затруднително положение — в края на IX век папската власт преживявала тежка криза. Италианските князе-феодали, следвайки политическите си интереси, влезли в открит конфликт с него. Надеждите, които папата възлагал на император Карл Немски, също се оказали неоправдани. Сарацински кораби се появили край южните брегове на Италия и Йоан VIII бил принуден да моли военна помощ от омразната на Рим Византия, чиято флота удържала бляскава победа над сарацините. Йоан VIII признал каноничността на анатемосания от неговия предшественик Константинополски патриарх Фотий, както и правотата на последния в богословския спор относно изхождението на Светия Дух. В свое послание [21] сам папа Йоан VIII пише до патриарх Фотий: «Известяваме на Ваша честност да има пълно доверие в нас относно тоя член (на Символа), заради който се повдигнаха спорове помежду Божиите църкви, че не само не проповядваме това (изхождението на Светия Дух и от Сина), но даже и ония, които отначало, по причина на безумието си, дръзнаха да направят това, осъдихме като престъпници на Божиите думи и разрушители на богословието на Господа Христа, на Апостолите и на всички ония Отци, които, като се събраха заедно, ни предадоха Светия Символ... »

Легатите на папа Йоан VIII на свикания от патриарх Фотий събор през 879/880 г. подписали анатемата против всеки, който се осмели да защитава добавката Филиокве към Никео-Константинополския Символ [22].

Последвалото историческо развитие обаче ни дава пълни основания да се усъмним в искреността на действията на папа Йоан VIII. Цената, която Рим изисквал за своето привидно отричане от ереста, била присъединяването на България, Тесалия, Илирия и други области към диоцеза на Римската църква. Само десет години преди това, през 869 г., Адриан II c подобен ход, временно отстъпвайки от триезичната ерес и разрешавайки на св. св. Кирил и Методий богослужебната употреба на славянски език, спечелил за Рим Мораво-Панонската област. Явно е, че йезуитският принцип: «Целта оправдава средствата», още през онези времена започнал да става основно правило за действие на римските папи.

И така, именно при тези обстоятелства през 880 г., непосредствено след Константинополския събор, свикан от патриарх Фотий, св. Методий пристигнал на съд в Рим, за да даде отговор пред папата за отправените срещу него клевети. Йоан VIII тържествено признал, че вероизповедта на св. Методий е правилна, дал разрешение богослужението да бъде извършвано на славянски език и с чест го отпратил обратно в Моравия, за да управлява поверената му архиепископия.

Напразно някои римокатолически писатели се опитват да докажат, че св. Методий приел учението за Филиокве и затова папата признал за правилна вероизповедта му. Те съзнателно затварят очите си за решенията, приети и от Рим, на събора в Константинопол през 879/880 г., и пренебрегват недвусмислените данни на историческите документи. В писмото си [23] от месец юни 880 г. до моравския княз Светополк папа Йоан VIII пише: «и тъй, ние запитахме този достоен архиепископ Методий в присъствието на нашите братя епископи, дали вярва в Символа на Православната (orthodoxe) вяра и дали по време на Светата Литургия го произнася така, както е известно, че го пази светата Римска църква и както той е възвестен и предаден от светите Отци на шестте Вселенски Събора, съгласно евангелската заповед на нашия Господ Христос.»

Без съмнение в този момент папата е можел спокойно да заяви, че Рим изповядва Символа на вярата така, както той е постановен от общопризнатия авторитет на Вселенските събори. [24]

Мнението, че Йоан VIII изключително по политически причини оправдал св. Методий, приемайки православния Символ на вярата и разрешавайки славянското богослужение, се споделя и от известни римокатолически историци. Например кардинал Хергенрьотер в своя труд, посветен на живота на патриарх Фотий, пише:

«Йоан, който току-що бе признал Фотий, предвид спречкванията, които имал с Каролингите, а при това притиснат натясно от сарацините и от италианските князе, ... проникнат от горещо желание да подчини под властта си българите, хърватите и далматинците, намерил за съвсем оправдателно според стеклите се обстоятелства да бъде снизходителен към Методий и да се обяви на негова страна.» [25]

През същата 880 г. св. Методий се завърнал в Моравия при своето любимо Христово стадо, на което посветил живота си и за което според евангелската заповед положил душата си. Привидната подкрепа, оказана му от папата, нямала никакви практически последици. Нещо повече, Йоан VIII извършил един много ловък и коварен ход. Едновременно с оправдаването на св. Методий той назначил в Моравската митрополия втори епископ, като хиротонисал за тази цел презвитера Вихинг, немец по произход и най-отявлен противник на св. Методий и на неговото свято дело. С това Йоан VIII скрито рушел онова, на което привидно съдействувал. Говорело се, че новопосветеният епископ има тайната подкрепа на папата и специални инструкции за действие [26]. Гоненията, интригите и препятствията, крито св. Методий и неговите ученици трябвало да претърпят от Вихинг и привържениците му били неизброими. В писмо до папата св. Методий се опитал да потърси неговата защита, но вместо да санкционира Вихинг и да го повика на съд, папата с послание [27] от 23 март 881 г. посъветвал св. Методий да търпи и да се утешава с бъдещата небесна награда. От полученото папско послание св. Методий разбрал, че няма какво повече да очаква от Рим, и през 881 г. прекъснал общение с него [28]. Той отлъчил от църквата противещите му се свещеници и, като видял тяхното упорство във «Филиокве»-то и триезичието, ги предал на анатема [29].

През 882 г. св. Методий посетил Константинопол, където се срещнал с патриарх Фотий и император Василий I Македонец, от които бил приет с особени почести. Трябва да се отбележи, че по това време, след като не успял да заграби в своята юрисдикция «многожеланата» му България, Рим отново прекъснал общението си с Константинопол. Именно поради този факт западните историци се опитват да отрекат, или най-малко да премълчат това посещение на св. Методий в противната им Византия, въпреки че за него изрично се споменава в древното житие на св. Методий.

От Константинопол ревностният просветител се завърнал в Моравия, за да продължи своята богоугодна борба. Въпреки противодействието и интригите на латино-немското духовенство той се ползувал с любовта и доверието на просветения от него народ, както и с особената преданост на повече от 200 свои ученици, подготвени да продължат делото му. Обаче трудните години на мисионерствуване и тежките борби в защита на славянската писменост и просвета били подкосили вече здравето му и той се преселил в Небесното си Отечество на 6/19 април 885 г. в моравската столица Велеград.

Само няколко месеца след неговата смърт новият папа Стефан V/VI (885—891) изпратил послание до моравския княз Светополк [30]. В него, след като многословно излагал римските претенции за първенство и учението за изхождението на Светия Дух и от Сина, папата написал: «Твърде много се учудихме, като чухме, че Методий е залягал за суеверието, а не за Православната вяра, и за раздора, а не за мира. Ако това е така, както сме узнали, ние осъждаме неговото лъжливо учение. А анатемата, която той изрекъл против католическата вяра, да падне на главата му... Относително пък светата служба. Тайнствата и св. Литургия, които Методий си е позволил да извършва на славянски език въпреки дадената от него клетва над мощите на блажения Петър [31], че няма да прави това, като се отвращаваме от злодеянието на погазената клетва, заповядваме занапред това никой по никакъв начин да не прави и с Божията и наша апостолска власт под страх от анатема забраняваме».

И така, папството показало истинското си лице, което грижливо криело, докато осъществи своите експанзивни планове.

Писмото на папа Стефан V/VI послужило като юридическо основание за гонение срещу учениците на св. Методий. Тези гонения, които започнали през зимата на 885/886 г., подробно са описани в житията на св. Климент и на св. Наум Охридски. Оковавани в тежки вериги, хвърляни в тъмници, влачени, бити и продавани в робство, много от тях загинали, а тези, които останали живи, се устремили към българските земи, водени явно от Божия промисъл и от горещите молитви на св. цар Борис.

След анатемата на Стефан V/VI още няколко папи потвърдили произнесената срещу светите братя и тяхното дело присъда — Йоан Х [32], Йоан XIII [33], Венедикт [34], Александър II [35] и Григорий VII [36].

Обаче през последните векове папството отново посегна на светлата памет на светите братя, за да може пак да ги използува за скритите си политически интереси и експанзивни планове. Разчитайки на късата историческа памет на някои среди и, не на последно място, отчитайки голямата любов и почит, с която св. св. Кирил и Методий се ползуват сред източните славянски народи, Рим започна лицемерно да възхвалява равноапостолните просветители, да им строи паметници и храмове и стигна дотам, че през 1880 г., кощунствувайки с тяхната памет, ги провъзгласи за светци на римо католическата църква. Неволно си спомняме думите от Евангелието: «Горко вам, ... лицемери, задето зидате гробници за пророците, украсявате паметници на праведниците... С това сами против себе си свидетелствувате, че сте синове на ония, които са убили пророците» (Мат. 23:29-31).

И всичко това става при неоспоримостта на факта, че именно вследствие папските разпореждания и анатеми делото на светите братя е било напълно унищожено в земите на западните славяни, намиращи се под властта на римския ересиарх. То обаче е било прието като многоценно съкровище от тези славянски народи, които са пребивавали и пребивават в Православната вяра. Първа България, като получила този Божествен дар, не само сама се насладила на неговите дивни плодове, но малко по-късно го направила достояние и на новопокръстената тогава Русия. С това великото дело на св. св. Кирил и Методий станало основа на народностното съзнание и обширната култура на източните славянски народи, отличаваща се с дълбока духовност и извисеност над материалния свят. Защото тази култура е произрасла, развила се е и е разцъфтяла именно върху непоклатните устои на завещаното ни от двамата братя свето Православие, тя е плът от плътта му и кост от костта му.

И така, нека днес римските папи не дръзват да «евангелизират» народа ни, приел евангелската светлина от святи люде преди повече от 1100 години и нека не протягат светотатствено ръце към това, което не им принадлежи нито по дух, нито исторически.

Бележки:

* Автор на повече от 40 научни труда, предимно в областта на църковното право и църковната история. По-главните от тях, издадени в превод на различни езици и добре известни във всички православни страни са канонически: Сборник правила, приети от Православната Църква (Задар, 1881), Православно църковно право (1 изд. Задар 1890, II доп. изд. 1902), Правила на Православната Църква с тълкувания в 2 тома, (Нови Сад, 1895-6), Синопсис по църковно наказателно право (Задар, 1911); църковно-исторически: Славянските апостоли Кирил и Методий и истината на Православието (Задар, 1881, бълг. превод София, 1903), Славянските апостоли Кирил и Методий и римските папи (Задар, 1881), Св. Фотий, патриарх Цариградски (Задар 1896), Римокатолическата пропаганда... (Белград, 1889, бълг. пр. София, 1901).
1. Dr. I. A. Ginzel. Geschlichte der Slavenapostel Cyrill und Method. Wien, 1861. Monumenta Epistolaria, p. 44-45, – цит. по архим. Н. Милаш. Славянските апостоли Кирил и Методий и истината на Православието, бълг. пр. — София, 1903, с. 298.
2. Ewald, Die Papstbriefe der Brittischen Sammlung, Neues Archiv der Gesellschaft fur altere deutsche Geschichtskunde. Berlin, 1880. V. 2, p. 302-303 – пос. съч. с. 298.
3. Ginzel, p. 61-62. cf. Monum., p. 58 – пос. съч. с. 298.
4. Neues Archiv. V.2, p. 301-302 – пос. съч. с. 298.
5. Neues Archiv. V.2, p. 303-304 – пос. съч. с. 298.
6. Neues Archiv. V.2, p. 304 – пос. съч. с. 298.
7. V. Wattenbach, Beitrage zur Geschichte der christl. Kirch in Machren und Bochmen. Wien, 1849, p. 49. Cf. Boszek. Cod. diplomat. et epistolaria Moraviae. Olm. 1836. I, 34-35, No. XLIX, – пос. съч. с. 298.
8. Ginzel, Monum. p. 57, – пос. съч. с. 298.
9. ibid., p. 58, – пос. съч. с. 298.
10. ibid., p. 59, – пос. съч. с. 298.
11. ibid., p. 60-62, – пос. съч. с. 298.
12. ibid., p. 62-63, – пос. съч. с. 298.
13. ibid., p. 63-67, – пос. съч. с. 299.
14. Neues Archiv. V.2, p. 410, – пос. съч. с. 299.
15. Св. Методий сам е изтъквал това канонично основание в борбата си срещу латино-немското духовенство, както се вижда от неговото древно житие — «Панонски легенди».
16. ГИБИ, т. IV, c. 99 — 100, по P. Gr., CII, 1860.
17. Ginzel, Monum. p. 46-57. Historia conversionis Carantanorum et de S. Methodio testimonium queruium – пос. сьч., с. 312.
18. Ewald, Die Papstbriefe der Brittischen Sammlung, Neues Archiv der Gesellschaft fur altere deutsche Geschichtskunde. Berlin, 1880. V. 2, p. 302-303 – пос. съч. с. 298 и 313.
19. Ginzel. pp. 61-62. Cf. Monum. p. 58 – пос. съч., с. 298 и 313.
20. Ginzel. Monum. p. 58, – пос. съч. с. 298 и 320.
21. Bevereg. Pandectae can. Oxon. 1612. Tom. II. P. II. pp. 306-307 – пос. съч. с. 60.
22. Ab. Fleury, His. Eccl. liv. LIII e. 12-23. Cf. Hefele. Conciliengeschichte 464 fg – пос. съч., с. 63.
23. Цит. по ЛИБИ, т. II, c. 173-176.
24. Известно е, че прибавката Filioque е въведена първо в испанската църква през IX век под силния натиск на могъщия тогава император Карл Велики. Оттам тя се разпространила в Галия и Германия. Римската църква дълго време се въздържала от приемането ù, борейки се с остатъците на своето предишно православно съзнание. Някои папи от тази епоха открито се обявявали против това нововъведение; накърняващо древната светоотеческа вяра. Папа Лъв III (795 —816) дори разпоредил да бъде поставен Никео-Цариградският символ на вярата (без еретическата прибавка Filioque) в църквата «Св. Петър» в Рим, издълбан на две сребърни плочи — на гръцки и на латински език. Под тях той написал надпис: «Това поставих аз, Лъв, от любов към Православната вяра и за запазването ù от повреждане.» Римската църква, която по политически причини дълго време толерирала употребата на повредения Символ в Испания, Галия и Германия, сама приела окончателно тази добавка (Filioque) едва през 1014 г. при папа Венедикт, с което целият християнски Запад отпаднал от Едната, Вселенска, Православна Църква.
25. Hergenrother, Photius: II, p. 624 – цит. по Н. Милаш, пос. съч., с. 327, 328.
26. Очевидно самият св. Методий е изказал подобно съмнение в писмо до Йоан VIII. Това става ясно от запазения отговор до св. Методий, в който папата, разбира се, отрича да е давал на Вихинг такива инструкции.
27. Ginzel. Monum. pp. 62-63 – пос. съч. с. 298, 331.
28. Hergenrother, Photius. II, p. 626 – пос. съч. с. 298, 331.
29. Ginzel, Monum. p. 67. – Hergenrother, ib. – пос. съч., с. 331.
30. Ginzel, Monum. pp. 63-67 – пос. съч., с. 299, 342.
31. Лъжа е, че св. Методий е давал такава клетва над гроба на св. Петър в Рим. Самата необходимост от нея е била безпредметна, тъй като при своите посещения в Рим и през 869 г. и през 880 г. св. Методий е получавал разрешение съответно от Адриан II и Йоан VIII за богослужебната употреба на славянския език. Явно е, че «непогрешимият» Стефан V/VI твърде погрешително е употребил тук клевета срещу славянския просветител.
32. Ginzel, Monum. p. 75, 77 – пос. съч., с. 343.
33. ibid., p. 79 – пос. съч., с. 343.
34. Boczek, Cod. I, 87 — 88 – пос. съч., с. 343.
35. Ginzel, Monum. p. 89 – пос. съч. с. 343.
36. ibid., p. 90-92 – пос. съч., с. 343.


Източник: Архимандрит Серафим, Житие на св. цар Борис, С. 1992. Приложение II, стр. 81-96

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.