„Църковнославянският език — пише в предговора към своята „Граматика
на църковнославянския език“ йеромонах (а сега архиепископ) Алипий (Гаманович)
— както показва и самото му име, е език с особено предназначение. Названието
„църковен“ сочи неговата употреба в църковното богослужение, а названието
„славянски“, показва, че този език използуват славянските народи, към които
принадлежат най-вече русите, сърбите и българите“ [1].
Нека още в самото начало обърнем повече внимание на качеството „църковност“,
отличаващо богослужебния език на православните славяни — именно то ще бъде
мярата, от която ще се ръководим, оценявайки мястото и значението на църковнославянския
език като богослужебен език на родната ни Църква.
Кои са особеностите на църковнославянския език, които го правят значим и нужен в православното богослужение днес? На първо място ще поставим неговата „църковност“, сиреч качеството, което го отличава съществено от всеки друг употребяван днес език. Всеки българин знае, че светите братя Кирил и Методий не само са създали славянската писменост, но с превода на Св. Писание и на православните богослужебни книги на старобългарски език са турили и началото на книжовната култура на всички славяни. Духовна сърцевина на тяхното дело е е стремежът им да просветят с Христовата вяра непознаващите истинния Бог славяни и да приобщят към Църквата техните многобройни, тънещи в мрака на езичеството племена. Раждането на народа ни от вода и Дух е родило и нашата православна духовна култура, която от самото си начало е потопена в църковност и богоустременост. По такъв начин книжовният старобългарски език се появил именно като църковен език. Целта на неговото създаване е църковна. Макар и изваян с градивото на живата славянобългарска реч, този език никога не е бил разговорен и не е слизал до нивото на всекидневното общуване. „Писмеността на Кирил и Методий“, пише А. А. Плетнева „не е механическа фиксация на живата реч..., а сътворен литературен език (подч. н.), специално предназначен за превод на гръцката църковна книжнина. Граматиката и лексиката на църковнославянския език в редица моменти отразяват строя на гръцкия език, поради което едва ли може да се твърди, че в Х век славянското богослужение било по-разбираемо, отколкото сега“ [2]. В много отношения нашите предци, които трябвало коренно да изменят своя мироглед, са били много по-затруднени в приемането на новия книжовен език, особено поради това, че в старите и пропити с езически смисъл думи е било вложено ново, християнско значение.
Църковнославянската писменост и език са наситени с православен дух, те са една от тайните на славянската православна култура и църковност.
Проблемът „понятност на богослужението“— на езиково равнище— е твърде сходен с някои други проблеми на съвременната култура, за които не би било излишно да споменем в желанието си да разсеем заблуждението, че щом нещо в даден език е труднодостъпно от пръв поглед, то е извехтяло и трябва да се замени с нещо ново и леснодостъпно. В своето неуморно движение от „старо“ към „ново“ човечеството никога не е проявявало безогледна прибързаност в отношението си към плодовете на своята цивилизация. Напротив, то е поставяло своите културни ценности по-високо от материалните, при което отношението му към образцовите класически произведения и автори е било определено почтително, а понякога дори благоговейно, и е осъждало всеки опит за замяна и фалшификация на оригиналните произведения на човешкото творчество. И до днес в Англия драматическите творби на Шекспир се преиздават и поставят на сцената на оригиналния авторов език; този език е труден за разбиране дори от един образован англичанин, но никой (доколкото ни е известно) не дръзва да „преведе“ Шекспир на доста по-бедния и плитковат съвременен английски език. Какво тогава дава основание да бъде отстранен родният ни по произход църковнославянски език от богослужението?
Църковнославянският език има своите дълбоки основи в гръцкия богослужебен език на Източната църква, от която нашият народ е приел Христовата вяра. „В Гръцката Църква“ — пише о. Валентин Асмус, „съществувал богослужебен литературен език. Това бил езикът на цялата византийска култура. [...] във Византийската империя още от древност съществувало двуезичие. От една страна, имало разговорен, народен език, на който говорили понякога дори образованите и знатни хора у дома си, в бита. От друга страна съществувал литературен език, който се вече бил оформил при Платон и Александър Македонски. Това бил езикът не само на цялата светска литература, но и на живото църковно слово, на църковната проповед. За богослужението няма нужда да се говори, тъй като то съществувало изцяло във формите на тоя език“ [3].
Създадената от византийските химнографи богослужебно-творческа традиция била пренесена в славянските народи от светите равноапостоли непроменена. Тази традиция определя и границите на съвременното литургическо творчество както сред гърците, така и сред славяноезичните православни химнографи — и до днес се съставят нови служби на византийски гръцки (богослужебният език в Гръцката църква) и църковнославянски език. Преводът на богослужебните книги на старобългарски език е точно отображение на оригиналите, дори когато това налагало нехарактерни за славянската реч синтактични обрати и въвеждането на непознати, новоизковани думи и изрази. Ето върху каква основа църковнославянската химнография е изградила своите самобитни и същевременно дълбоко традиционни произведения — основа, която не съществува за новобългарския език именно поради светскостта на образованието и културата у нас, свързани неразривно с качеството нецърковност, че дори и противоцърковност. *Въцърковяването на лесноразбираемия новобългарски език, ако изобщо то е възможно при наблюдавания днес духовен разпад, отразен и в разпада на езика ни, категорично не може да започне от превода на богослужебните книги на нов, разговорен език.* Нормално е за такъв процес, при днешните условия, да съществува активна и здрава духовна църковно-културна среда, която да бъде в състояние да създава истински православни духовни ценности.
Колкото такава среда е по-слаба, колкото по-трудно самата тя удържа ценностите, които е призвана да задава, толкова по-трудна става преводимостта на тези ценности на език, все по-агресивно разграждан от значенията на една нецърковна, силно принизена и много често войнствено противохристиянска култура. Ето защо църковнославянският език остава и един от факторите за съхраняване църковността и православната духовност на така обеднелия ни откъм православност и църковност народ.
Благодарение на верността си към първообраза църковнославянският език притежава една особеност, която, строго погледнато, не може да бъде спазена при евентуален превод на един аналитичен език*, какъвто е съвременният български. А именно — пълното единство на изобразителните средства. С други думи, на дадено слово (или значение, когато една дума се употребява с разни значения) в гръцкия оригинал винаги съответствува едно слово в старобългарския (сега, църковнославянския). По такъв начин богослужебните текстове са придобили своя единен облик, който по отношение на развиващия се разговорен или литературен език е ограничен и в тази си ограниченост — опазен от душевността на многоцветния светски литературен език, изобилствуващ със синоними и пленителни изрази, способни да предизвикват естетическа услада, присъща на автономното естетическо мислене, но не и да породят дълбоки духовни чувства. В сравнение с такъв език църковнославянският е беден и притежава своя трудноразбираема и целомъдрена красота. Архимандрит Рафаил (Карелин) много точно отразява това положение: „Трябва да се отбележи, че в богослужебните текстове майсторски се употребява точно и строго очертан кръг от изобразителни средства. Това древните химнографи правели, за да се избегне подмяната на духовните преживявания с естетически, т.е. душевни, да не се обремени умът на молещия се с художествена информация и по такъв начин да се принизи молитвата. ...Уеднаквяването на изобразителните средства е едно от условията за общност на молитвата, духовното познание, чувствата и съпреживяванията на вярващите, които са тялото на Църквата“ [4]. Ако спазим тези принципи при един евентуален превод на съвременен български език, би се получило недопустимо от художествено гледище оскъдняване на лексиката, в резултат от което църковно-богослужебните химни биха звучали непоетично и дори скучно. Ако ли престъпим този свят принцип на богослужебния превод, би се получило нещо от рода на поетична рецитация на художествено силни, но разцърковени химни, неспособни да съединят в една обща и дълбока молитва богомолците на даден храм. И в двата случая резултатът ще бъде един — разцърковяване.
Освен своето изконно богослужебно предназначение, църковнославянският език, в качеството си на древен език, притежава и някои други достойнства, които го поставят високо над съвременния български език — в качеството му на църковно-богослужебен език. Тези отлики са отразени много сполучливо от архимандрит Рафаил: „Древните езици са по-подходящи за цялостно синтетично възприемане, а новите — за аналитично, раздробено; древните — за съзерцание, новите — за логическо мислене; древните езици са изпълнени с енергия и чувство, а новите, сравнени с тях, имат рационалистичен, описателен характер. Древните езици дават огромна възможност за съприкосновение с дълбините на едно явление, с духовните субстанции, да направят човека участник в събитието, а съвременните — да изложат явленията в определена система и да ги подложат на анализ“ [5]. Тези особености на църковния гръцки и грузински език с пълно право се отнасят и към църковнославянския език — с тях са тясно свързани и църковно-певческите традиции на славянските поместни църкви; църковните мелодии са дотолкова споени с този език, че един съвременен превод би „разкривил“ старинните ладове и би разтеглил богослужебните песнопения почти двойно, рушейки тържественото звучене на традиционните напеви. Църковнославянската морфология и синтаксис притежават следните две ценни за богослужението качества, които липсват у съвременния български — събраност или лаконичност, поради падежността на тоя език (а оттук идва и особената му напевност, мекота и плавност), и точност — поради строгото придържане на преводачите към византийските оригинали. В своето животрептящо съчетание, тези качества правят църковнославянските богослужебни песнопения лесни за запомняне и всенародно изпълнение.
За святото дело на молитвеното общение с Царя на Царете е нужно особено, подчертано благоговейно отношение към словата, чрез които се извършва това общение. Словата на църковнославянския език са благодатно напоени с неземна красота, молитвеност и духовност. Те са били произнасяни безброй пъти от устата на святи хора. За разлика от съвременния български, църковнославянският език притежава духовна пълнота на изразяването и непредаваема дълбочина на смисъла. Много от думите в съвременния ни език, които биха се използували при евентуален превод на богослужебните книги, са напоени с непристойни значения, привнесени по-късно. Така например, в много химнографски творби Църквата възпява свръхестественото раждане на Христа от девическа утроба. И понеже за святия и целомъдрен църковнославянски език всичко назовавано е свято и целомъдрено, това възпяване съчетава богословската дълбочина с една детска, неподправена невинност на изразяването. В един от най-прекрасните химни, посветени на Пресвета Богородица (от светата Василиева Божествена Литургия), се казва „ложесна бо Твоя престол сотвори, и чрево Твое пространнее небес содела“. Тук са употребени две думи, чийто правилен църковен превод е невъзможен: ложесна и чрево, поради това, че те са паралелно свързани синоними — характерен за църковната поезия похват. Единствената подходяща дума в съвременния български, неосквернена от подтекстове (тя съответствува на втората, употребена от св. Василий Велики дума, чрево) е „утроба“. Но с тази дума трябва да се превеждат не една, а пет църковнославянски синонима: бок (в това значение думата е употребена в израза „Бог из боку Твоею пройде“, и в Богородичния акатист), ложесна (буквално „матка“ от гр. дума metra), чрево, утроба, чресла („Прекрасный, от чресл Твоих девических воплотися“, Октоих, Канон на III глас на малкото повечерие в четвъртък вечер, IХ, 4). От друга страна, някои църковнославянски думи, дословно съответствуващи на оригиналните, са наситени с повече значения, което дава пространство на химнографа за често срещаните в богослужението поетически „игри на думи“. Такава е думата „страсть“, която от една страна означава „страст“, но в по-дълбок богословски смисъл, в отлика от съвременната дума, а от друга — „страдание“; как, например ще се преведе израза „страстию Твоею, Христе, от страстей свободихомся“? Възможни са два различни превода: „чрез Твоите страдания, Христе, се освободихме от страстите (?), или от страданията (?)“ — двете значения се побират в общото слово, но нито един от преводите не обема пълнотата на славянския израз. Страстите неизменно носят страдания — в тоя и в бъдещия век. От друга страна страданията са част от самите страсти — как да се предаде това на български? Много са примерите за непреводимост на благолепния църковнославянски изказ (такива например са прекрасните по своята богословска дълбочина и поетичност ирмоси), но обхватът на настоящата статия не позволява тяхното разглеждане.
Националният език неизменно носи в себе си, по съответен начин, отпечатък от душевността на един народ, чиято най-възвишена проява блясва в неговия национален идеал. Когато (в нашия случай) този идеал не е църковен, не е богоугождението и светостта, то няма основания Църквата да бъде укорявана заради придържането към езика на една древна, но църковна България. Днешният български език, такъв какъвто го виждаме във всекидневниците и сегашната литература, е далеч по дух не само от Църквата, но и от недалечните по време творци на българската литература, като Вазов, Славейков, Яворов... Променя се съзнанието, променя се и езикът. Българинът се е отчуждил не само от родната Църква, но и от своите добри, християнски традиции. И той не разбира не само словото на Църквата, но и словото на своите най-видни писатели и поети — достатъчно е да почетем малко вестници или да погледаме телевизия, за да видим до какво плачевно състояние е доведено някога ювелирно обработеното от нашите писатели, поети, учени родно слово.
Някои наши автори, милеейки за родните традиции, са използували в произведенията си думи и изрази от църковнославянския език (напр. Т. Влайков, Ст. Загорчинов). Ето как, например, дядо Влайков разказва за едно благочестиво семейство от минали времена:
„Та ще свали кака Неда Евангелието на поп Златана, ще го отвори и ще зачете. Ще отвори, да речем, Евангелието за Марта и Мария... И защото често го четеше кака Неда, та и аз го бех запомнил... ‘Вниде Иисус во вес некую — ще зафане тя да срича дума по дума. — Жена се некая, именем Марта прият Его в дом свой... И сестра ей бе, нарицаемая Мария, яже и седеше при ногу Иисусову, слишаше слово Его...’ С особено налягане и с по-издигнат глас четеше тя края на това Евангелие, дето Иисус казва: ‘Марто, Марто, печеши се и молвиши о мнозе. Едино бо есть на потребу. Мария же благую част избра, яже не отимется от нея...’“ [6].
Така го е написал дядо Влайков — с правописните неточности в църковнославянския, навярно дори без да преписва от Евангелието, а само по памет от това, що е слушал някога в Божия храм. В своята пък историческа трилогия „Ден последен - ден Господен“ Стоян Загорчинов е показал чудно на какво е способен родния ни език в съзвучие с църковнославянското благообразно и древнолико слово. Към езика на тая книга с пълно основание можем отнесе Вазовите слова: „и с удара на твойта красота аз хулниците ще накажа“. Прочетете тази книга, особено втората є част, където се повествува за св. Григорий Синаит, и в топлото отношение на този позабравен български писател към родната църковнославянска реч навярно ще усетите туптежа на едно вярващо, усетливо сърце.
Какво прави, тогава, църковнославянският труднодостъпен за днешния човек? На първо място — нашето отношение към Църквата и традицията. На второ — нашето отношение към езика, нашата мотивация да изучаваме даден език.
Да се мисли за църковнославянския език като за език, подчинен на общите закони на историческото развитие на даден език, е дълбоко погрешно. Нека повторим — църковнославянският не е „мъртъв език“, той се е употребявал главно от Църквата и единствено за богослужение и молитва, и това го е запазило от „растлението на смислите“ [7], което днес е всеобщ порок на съвременните езици. Самият подход към този единствен по рода си език като към исторически невалиден, архаичен и „мъртъв“, само защото е излязъл от общонародна употреба (впрочем и това не е дотам вярно) е не само погрешен, но и несериозен. Църковнославянският език е непригоден не за съвременния човек изобщо, а за съвременния нецърковен или полуцърковен вярващ интелигент, за когото преданието на Църквата е въпрос на лична интерпретация или предпочитание. Такъв човек би използувал способностите си вън от Църквата с велико усърдие, за да чете в оригинал един Милтън, Шекспир или Уърдсуърт, или просто за да си върши търговията зад граница, но не би седнал над далеч по-достъпния за българския ум църковнославянски език — та нали на този език не са написани поеми или драми, а единствено богослужебни химни с вечно повтарящи се изразни средства и сравнения. Липсата на църковно мислеща интелигенция в историческа България — през последните два века, както и прекъсването на историческата традиция в развитието на църковно-богослужебната култура България с последен представител в лицето на Търновската книжовна школа, и ред други причини, са довели народа ни до незнание и пренебрежение към църковнославянския език, чието присъствие например в езика на руската класическа литература е неизмеримо по-осезаемо. Поставена на такива хлабави основи, изгребваща от опожарените руини на своята далечна и великолепна предшественица жалки останки, българската култура сякаш не можеше да не се отдалечи от своите църковни корени. В това виждаме и основната трудност някои днешни клирици и вярващи да придобият адекватно отношение към едно от постиженията на тая култура — книжовния старобългарски език, приет от Русия в ранното средновековие, благоукрасен и върнат ни отново, във формата на църковнославянски, в нивга-неотпечатаните у нас прекрасни богослужебни и църковно-просветни книги, послужили все пак за запазването на българското съзнание през вековете.
В деславизацията на езика ни днес съзираме и едно от трагичните последствия от отдалечаването на просветената българска интелигенция от Православна Църква. Убедени сме, че в основата на едно народностно възраждане, ако само сме способни за такова нещо, би трябвало да легне именно онова, що ни е родно не само по наследие, но и по дух — църковността, ведно с подобаващата почит към старославната българска култура и благолепния, молитвено осветен църковнославянски език.
1) Йером. Алипий (Гаманович), „Грамматика церковно-славянскаго
языка“, М. 1991, с. 3. Обратно
2) А. А. Плетнева „К проблеме перевода богослужебных текстов на русский язык“, Журнал Московской Патриархии“, 1994, №2, с. 67. Обратно
3) Протоиерей Валентин Асмус „О церковнославянском языке“, в сб. „Современное обновленчество — протестантизм восточного обряда“, М. 1996, с. 132. Обратно
4) Архимандрит Рафаил (Карелин), „Значение славянского языка для православного богослужения“, в сб. „Сети ‘обновленного Православия’“, М. 1995, с. 89. Обратно
5) Архимандрит Рафаил (Карелин), „Значение славянского языка для православного богослужения“, в сб. „Сети обновленного Православия’“, М. 1995, с. 88. Обратно
6) Т. Г. Влайков, „Житието на една майка“, Съчинения, том втори, С. 1963, с. 238. Обратно
7) В Богородичния акатист нечистият дух е наречен „тлитель смыслов“ (разложител на умовете), тук употребяваме израза преносно, отнасяйки го към днешното положение на родната реч. Обратно
*) Аналитизъм — езиково явление, в което отношенията между думите в изреченията се изразяват не с форми на самите думи, а с помощта на други, служебни думи, със словоред и други. Обратно